В последните седмици Мрежата се задръсти с безумици за прехода. Тази година пък – с лопата да ги ринеш. Нали е знаково и юбилейно, значи няма как. За такива емблематични събития направо е срамно да нямаш мнение. Пък и то нали било като задника: дето всеки си го има и държи да си го (по)каже. Мнението, де, не друго!

Аз, като виден всичколог и интеуектуалец, дълго време мислих дали да не запазя мълчание по темата. Като мълчиш – не само не рискуваш да се изложиш, но и си даваш вид на компетентен. Сякаш стоиш много над тези неща и е под нивото ти дори да ги коментираш. В тази област някои български общественици са същински майстори, макар и без кетап.

Изчаках малко. Хапах си езика, гризах си ноктите и няколко пъти си пуках пръстите. Дори известно време седях върху ръцете си, само и само да не тръгна и аз да пиша за това. Не и тази година. Имах стотици оправдания и десетки основателни причини да не го направя. И само една, заради която да го сторя. Онзи назрял нарцистичен порив за (по)казване на… мнението. 

Отвъд всякакви метафори, украшения, прикрити смисли и закачки – две десетилетия не са малко време. Не са и никак много. Гледната точка зависи само от това дали си роден преди, или след падането на режима. Зависи дали и какво помниш от онова „преди”. Аз не помня нищо.

След последната точка много от вас вече се питат: Като не помни нищо, какво изобщо е тръгнал да говори?! Така е, нищо не помня. И „По-добре!”, и „Колко жалко!” Родих се малко, ама съвсем малко преди „началото на прехода”. За Бога, колко изхабена фраза. С нея проходих, проплаках, живях и още живея. Все пак съм почти набор на Промяната. Не че малко по-големите от мен имат кой знае колко по-ярки спомени от преди. Пък и аз все нещо си спомням.

Как така ли? Нека не се лъжем – първите години след 1989-та не бяха кой знае колко различни. Иначе едва ли щях да помня почти празните магазини. Нито червените купони, нито киселото мляко – в стъклени буркани, с капак от алуминиево фолио. Може да не съм живял през Режима, но затова пък много ясно си спомням режима на тока. После не питайте защо „децата на прехода” нямаме страх от тъмното! Как, като отраснахме на свещи?

Сещам се за това всеки път, когато загасят някоя покрай мен. Мирисът на угасващ парафин ме връща поне за секунда под кухненската маса вкъщи, където вечер си играех с очукано камионче. Кой тогава имаше друго? Помня (колко емблематично!), че камиончето все пак беше брандирано - „Кока кола”. По всяка вероятност е било и китайско. Хвала на демокрацията и капитализма, made in China! Играех си аз, и чаках лампата да светне. Но не защото ме беше страх. Просто нямах търпение да духна свещите.

Не смятах да споделям това. Достатъчно много ентусиасти и разбирачи вещо изкоментираха прехода. Всяка година по навик, но тази – дори по-детайлно. Промених мнението си във вторник вечер, миналата седмица. Да учиш във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет по принцип не е чак толкова голяма работа. (Впрочем… може и да е било, тогава – в началото на деветдесетте). Един от плюсовете обаче е, че от време на време ти се случва да видиш разни хора, които може да те поканят тук и там.

Така попаднах миналия вторник в предаването „Референдум” на БНТ 1. Стоях в бекграунд, но все пак в кадър, в качеството си на… студент по журналистика. Как да мине предаване за Десети ноември, без да се мяркат студенти! Не какви да е, а журналисти. Колоритно. Имахме честта да стоим там, защото сме такива. И, освен всичко, за късмет, сме набори на прехода. „Нулевото поколение”, както проницателно ни нарече един колега.

Записът може да изгледате на страницата на предаването. Ако издържите съвсем до края – ще чуете единствената ни реплика като статисти. Единствена, но знакова. Простичката истина – въпреки че бяхме там, изслушахме всички на седенката и дори живяхме въпросните 20 години след промяната – ние не разбрахме нищо от прехода. Някак си не усетихме шеметната му скорост. Сигурно е заради пълзенето.Това си мислех и миналата година по същото време, когато пък написах този текст.

В студиото, да поговорят за 10 ноември, бяха поканени „личности, изиграли основна роля в първите дни на промяната”. Така заяви анонсът. Не смятам да коментирам нито подбора, нито изказванията им. Не защото не искам, а защото няма какво толкова да бъде казано. Познати от едно време се събраха да си бъбрят как върви животът напоследък. Бистриха отново вечният въпрос – свършил ли е преходът.

И тъй като в държавната медия рекламното време е малко, а гостите все пак имат нужда от почивка – между сладкодумията се мерна и репортаж. Май само студентите го гледахме внимателно, докато другите поемаха дъх. Но тъкмо този репортаж ме накара да се питам… Защо не само днес, а години наред основен въпрос за дискусии е дали е свършил най-после преходът? Защо вместо това никой не каза каква беше цената му. Колко ни излезе и кой го плати?

В репортажа, наместо реклама, стана дума за феномена „италианските майки”. Италианските майки, събирателен образ на всичките ни няколко милиона емигранти. Онези, неуспели да преходят и напуснали постсоциалистическата си родина, за да могат тук да оцеляват разпаднатите им семейства.

Тогава, в няколкото минути до края, исках да попитам „личностите с основна роля” за истинските майки и бащи, дъщери и синове. Хората, които останаха разделени не преди, а след като Стената падна.

Но гостите, тогава, в последните минути, станаха учудващо бъбриви. И тихичкият глас на студентите стигна само да каже, че пак нищо не сме разбрали. Вярно е. Нищо не разбрахме. Не разбрах защо всички пиха, а ние платихме сметката. Не разбрах колко точно струва прехода, но го плащам, дори когато си купувам самолетен билет.

А самолетните билети са като визитка на промяната – всеки ден водят сума ти деца на екскурзия при италианските им майки. Защото дългият преход ни… разплака майките!

Коментирай този текст тук, или във Fortisimo!

Връзки към този пост |

Щастлив съм. Просто съм щастлив. Казвам ти го не, за да се похваля, или просто да трупам обем. Споделям ти, защото наистина вярвам, че споделеното щастие е заразно. Че няма лошо като си в добро настроение да го кихаш до скъсване, без ръка на уста. Всяка усмивка предизвиква усмивка отсреща. Когато си щастлив – няма чак такова значение колко много хора се опитват да ти пречат.

Няма, защото си силен. Силен те прави подкрепата, която получаваш, и вярата, която си връщаш чрез нея. Вяра в това, че всеки нов ден има смисъл. Че всяко следващо утро е предопределено да е по-добро от предното, и няма как да е другояче. Защото – ако някой от всички упорито опитващи все пак успее да те разстрои за час-два – ти знаеш, че ще се върнеш при някого.

И обикновено знаеш също, че каквото и да са ти казали, каквото и да са ти направили другите, този някой ще ти върне равновесието. Ще е там за теб. Като го видиш, щом е отсреща и те чака – ти си отново щастлив. А ако не си щастлив, значи просто не го знаеш, никой не ти е казвал, че си Щастливец. Чака ли те Някой, който и да е той – това трябва да ти говори, че ти си струваш. Щом някой си мисли за теб, дори за секунда, значи си важен. Значи не си сам и значи, че на някой му пука.

Щастлив съм и се усмихвам. Не е трудно – много е лесно даже. И адски, ама адски много си струва!

Струва си да ти е криво, да те изнервят, да те унижат и изтормозят, да те изтезават даже. Струва си шефът ти да е задник, колегите да те вбесяват до безобразие и дори автоматът за кафе да ти прави напук. Оправдано е, след като знаеш, че ужасният ден, в който всичко е било наопаки, ще свърши спокойно. С поне една дадена и поне една получена усмивка. Искрена и щастлива :)

Не носете маски – щастието също заразява!

Връзки към този пост |

Депресията около рождените дни е феномен, който психологията сигурно е изследвала. Тя може и да го е изследвала, ама аз не съм чел. Нямам и намерение. Достатъчно ми е, че я чувствам ежегодно. Обикновено - месец предварително и още толкова, следварително.

Тази година обаче феноменът ме подмина. Не ме пропусна съвсем, но… да кажем, че ме пожали и се отървах леко. Присъщият ми сарказъм и перманентното ми нервно разстройство тъкмо бяха в своя апогей. Тогава обаче нещо се случи. Точно когато бълвах огън и жупел, като гръцки пожар насред лятото. Хем ми беше пламнало сезонно, хем навреме ме потушиха. И, също като за съседските огнища, проблемът не се реши без помощ от чужбина. От навън – дето, според фолклора, било „чуждото и страшното”.

А на мене и чуждото, и страшното (което плашещо ми харесва) много са ми помагали. Най-вече да достигна някакви прозрения, които да ме укрепят психически. Като стабилизатор при пожарогасенето – иначе струята те отнася. А на мен ми трябваше точно… да кажем… малко стабилност отвън, независима. За да се подпра, да се хвана, да се набера и да изляза от феноменалната дупка, наречена „депресия по празниците”.

И… знаеш ли кое ми помогна? Един подарък. Нематериален. Некупен. Дори ненаправен. Подариха ми усмивка. Спонтанна, предизвикана, ама не нарочна. Даде ми я непознат. Даде ми и разговор, от който, изглежда, отдавна съм имал нужда. Не, че каза нещо кой знае какво. Нещо брилянтно, уникално и нечувано. Не. Просто ме накара да си мисля. А напоследък имах страх от мисленето – все избиваше в мъглява посока.

Както и да е, нагазих вече в калта. Мислих за обичането. Избрах да се опра точно на тази мисъл. Разбрах, че никой никога не е на достатъчно разстояние и хората, които обичам, са два типа. Едните са твърде близо, за да си позволя да им го кажа. Другите са прекалено далеч за лукса да го премълча.

Говорихме си с непознатия и за избора, и за решенията. Спорихме (нали в спора се раждала истината) дали е по-трудно да решиш, или да следваш вече взетите решения. Да вземеш решение, за мен, е най-трудното. Вземеш ли го – вече си приел, че ще го изпълняваш. Защото дори и най-незначителната промяна може да се окаже Радикална. Дали сменяш вратата, или само ключалката – ефектът е един и същ, само че в различни мащаби. Града ли ще смениш, или страната, сякаш също е почти едно и също. В смисъл, че където и да си, ти винаги си някъде. Винаги те има. Има те, дори да си далеч. На кого му пука къде точно!

Майната й на сезонната депресия! Просто намери някой да те усмихне… И, като търсиш -  помни, че във всеки се крие нещо повече.

Връзки към този пост |