25 юли 2007

Вятърът на промяната

Ето, че пак успях да забавя обещания за „утре” пост с около двадесет дни. Ако гонех крайни срокове вече щях да тичам след трудовата си книжка по улицата. И имаше да си тича-а-а-а-м! Пустинният вятър щеше да я отвее доста далеч, защото може да е горещ, но пък не спира. Започвам да си мисля, че ако температурата падне под 30 градуса ще настина. Сега съм се излегнал в едно мазе на готин дървен креват и слушам музика, която никога не бих. Важното е да ти е кеф. Правя се, че се крия от жегата, но истината е, че и тя (като много други неща) стана повсеместна и извечна. Излезе точно толкова красиво, колкото всъщност не е. Като си включвах ПиСи-то тази сутрин бях напълно подготвен да приема надпис „Айде стига, бе, майната ти! Ня’а да бачкам в тая жега. ” Или пък „Windows is now melting down”. Е, нито едното от двете не се случи, та реших да понапиша разни работи.
Вчера, в най-горещия ден от годината африканският вятър на промяната повя откъм Либия. След осем години и половина рекорд отбеляза не само метеорологията, но и световната политика. Изберете си между рекорд по продължителност на дипломатическа сценка, рекорд по търпимост на мъчения или пък по политическа некадърност. Май имаше една теория, че дипломация е умението да викаш „Добро куче!” докато успееш да намериш камък. А камъкът, дето успяхме да го намерим… леле! Не стига, че го търсихме няколко хиляди дни, но и толкова тежи, че едва ще го вдигнем. И сега ще има да си го мъкнем на гърбовете досущ като Кръста Христов. То ние, българите, сме търпеливо племе, след две робства сме оцелели, че няколко милиона откуп ли ще ни уплашат?
Казвам го, защото похабените животи на шест човека, на семействата им, на либийските жертви и техните семейства се оказа струват няколко чувала с пари. Не благи думи, не заплахи, не обещания, даже не и лъжи. Просто пари. Има нещо общо между близките на сестрите и Муамар Кадафи. Макар и на две различни летища, и двете страни по проблема виждаха пред самолета ценност, сбъдната мечта. България видя сълзи на радост, пазени много години. Джамахирията пък продължава да плаче с усмивка, в пъти по-щастлива от компенсациите си. Родните и световни медии удариха джакпота точно в това време на годината, което иначе се характеризира с концентриран мързел и пълна общественополитическа скука. Репортерите заслужиха заплатите си за август, може би даже и премии ще получат. Шестимата живи мъченици преживяха редица метаморфози. Първо бяха лабораторни мишки за мъчения, после изкупителни жертви, след това – разменна монета, а в последните 24 часа станаха и медийни звезди. Вечното търсене на сензацията у човешката трагедия – ето това е една от най-лошите страни на журналистиката. Затова масата често нарича хората от тази гилдия „лешояди”. Като това, разбира се се случва веднага след като или пък малко преди някой от същото множество да посегне към източник на информация, по възможност – пикантна. Осъдително е да се възползваш от трагедиите, но пък е интересно да знаеш за тях. Е, как да станат и двете?
Отклоних се. Всяко чудо било за три дни. Това, понеже е голямо, е с по-дълъг срок на годност. Може би ще удържи до края на идния месец и още ще е годно за експлоатация. Докато се чудят на кого да припишат успеха, отговорните случайно избягват да разкрият истината за реалната цена, която България, ЕС и Бог знае още кой ще заплащаме в бъдеще. На въпрос дали е имало някакви допълнителни споразумения в последните дни, посланикът на Франция каза, че не разполага с детайли, но е разбрал, че е имало голям политически натиск при разговорите. Политически натиск?! По-скоро покупко-продажба. Че даже и по-примитивно – размяна на стоки, размяна на РОБИ. Роби на един режим, който има ясни цели и за когото времето явно не е пречка. Болката, страданието и дори смъртта – също. Никой не може да каже дали българките не са нарушавали закона, никой не може да каже дали не са търгували наистина с кръвна плазма. Днес това е точно толкова неизвестно, както и преди 101 месеца. Но никой не може и да отрече, че една уважаваща себе си държава би трябвало да защитава всеки свой гражданин, особено след като има солидни доказателства за неговата невинност. Избирането на правилна стратегия отне толкова много години, а можеше да платим на момента и да си спестим впечатленията от либийската (право)съдна система. Страна, където очевидно важи старото и единствено боксово правило, че няма правила, подсъдимите са виновни до откупване на противното и със сигурност целите оправдават средствата. Старите, явни, а не прикрити диктаторски трикове уж вече не са на мода, ама пък май още вършат работа. Стара чанта, ама лачена, ша знайш! Накратко – драмата завърши с хепи енд, но билетът за кинопрожекцията излезе толкова дебело, че май ще го изплащаме на лизинг. Здраве да е! Както завършва любимата ми книга, важното е, че All was well.
На 24 юли стават чудеса. Дори фондация „Кадафи” изразява съмнения в обективността на съда. Осем годишна дилема намери разрешение за броени часове. Някой се опита да ни убеди, че Сесилия Саркози има магическа пръчка, а френският президентски самолет е повече от тиквена каляска. Че е може би… корабът спасител за оцелели на враждебен остров.

Лошото е, че ние вече сме поотраснали деца. Научили сме се, че твърде хубаво не е на хубаво, както и че няма… ама наистина няма безплатен обяд, безплатно кафе или безплатна свобода.

И заживели щастливо, до края на дълговете си…