13 август 2007

Пеперудки в корема

Една приятелка наскоро беше написала това в Скайп профила си. А аз като се прибирам в ранните часове на деня имам добрия навик да проверявам кой друг е буден. Бях в едно от характерните си настроения - някъде на границата между ритуално самоубийство и маниакален смях. Ето защо реших да попитам Хриси за какви пеперуди става дума и как така изобщо са попаднали в корема й. Естествено, наясно бях с метафората, но ей така ми дойде желанието да разбера повече. Ето какъв отговор получих: „…Те тези пеперудки в корема не мога да ги обясня. Те са едно такова чувство, дето трябва ти сам да го почувстваш. По-точно с още някой.” Излезе много по-добър и различен отговор, отколкото очаквах. Да му се не види, явно не било току тъй написано, колкото да има нещо. Заинтригувах се. Пак ме цапна романтиката, много вредно хорско заболяване. Усетих, че някой отсреща разбира и се престраших. Изпратих следното: „…мислех да те моля да дадеш малко от твоите пеперудки назаем…”.


Е, получих обещание за заема, сега само стоя и чакам хвъркатите да долетят от Канада. Стоя, чакам и си мисля. Далечна дестинация, ще се забавят, защо пък да не помисля?! Значи пеперудките ги имало… Май всеки ги е усещал. Едно такова дразнещо приятно и силно разконцентриращо. С пристъпи от ледени тръпки и горещи вълни без медицинска диагноза. Периодите в живота на един човек, когато отваряш и затваряш очите си с една и съща мисъл, която си има име. Име, което си повтаряш даже на глас докато те заболят ушите и то пак не омръзва. А глупавите пеперудки започват да пърхат издайнически при всеки близък контакт. Не знаят ли, че шумът от крилцата може да ги издаде на околните? Мислех си също… че не трябва да ги гледаме тези гадини в себе си. Разумът не бива да им позволява да размахват криле в коремите ни, нито пък да карат нас самите да летим. По-добре да сме си приземени. Като паднеш, летейки високо, боляло повече. Поне така казват, аз още не знам да вярвам ли. Трябва да копирам това на Хриси да видим дали е съгласна с казаното. Аз още не съм падал, защото не летя много високо. Нали няма къде да кацна, освен на ниско – за гнездо във висините трябват двама. На мен дори и пръчки да го построя не ми се пренасят сам. И всичко заради тъпите пеперуди, дето се заинатяват да ни карат да хвърчим. Чакам ги, а ми се ще да ги отпратя. Искам ги, а пък ги мразя. Сетих се, че канадските ми гости сигурно ще са доста самотни при мен. Май трябва да се събират с други, за да изпълняват мисията си. Вероятно като дойдат ще ги пратя другаде. Ще запазя само една. Онази, отговорна за усмивките и за доброто настроение. Нея ще си взема – да ме погъделичква от време на време, защото сигурно скоро пак ще имам нужда. Досущ като диабетик за инсулинова инжекция, всички сме жадни за малко любов. Доза любов, както пееше Ивана. Специална оферта, меню за двама.

О, виж насреща… Нещо лети! Право към корема ти!