08 септември 2007

Пинокио, не ставай човек!

От няколко години насам все повече се затвърдява мнението ми, че ако изобщо съществува съдба, то този, който я управлява много си пада по черния хумор. На онзи някой, който пише всеки параграф от живота ни, явно често му доскучава. И тогава решава да се разсее, оплитайки съвсем съзнателно конците на марионетките, дето разиграва. Всеки трябва да разнообразява някак скучния си делник, иначе е кофти. А какво й трябва на една марионетка? На пръв поглед уж е достатъчно да я повъртиш малко в едната, после в другата посока. След това тя сама ще продължи да повтаря движенията. Ама пусти кукли, не може все това да правят! За да не е тъй еднотипно – сценка трябва да им се спретне. Сценарий някакъв. Според зависи настроението на пишещия този род писания се явяват доста различни. Мелодраматични, саркастични, трагични и по-рядко - отлични. То как да си все на кеф съдби да пишеш – не става! Не става, ама трябва! Е па като трябва, значи куклите ще го отнасят според случая. Та значи, думата ми беше, че писачът там (авторчето, разбираш ли) от толкоз съчиняване взело, че леко се разлюляло психически. Почнало да твори много щури съдби.

Моята като е писана пак е забравил Творецът да си глътне антидепресантите. Вместо това – шалдър няколко коняка и мамата си трака. Сигурно са ме писали по план и по график, ама върху мазна кръчмарска салфетка резната на две, че са скъпи. Сътворителят на моите съдбовни премеждия зачерквал, драскал, късал салфетки… Пък понеже алко’ола му действал развеселяващо, а споменах вече за черния хумор, та решил да се изгаври. Създал образ на модерния Ромео, но на пук отказал да го среща с Жулиета. И в името на висшето Весело добавил към моята ощърбена личност и нещо Дон Кихотовско, та да забавлявам другите, пък на мен рядко да ми е забавно. Нотка на трагизъм, майстор е все пак! Разбира се, като обикновена марионетка, накрая заплел конците ми и ме оставил да се мотам все в окръжност с не особено голям диаметър. Докато дойде онзи ден или съответно – ред от съдбата ми – писан колкото да се посмеят злорадо някъде там. Говоря си аз цял ден разни приказки как някой си бил влюбен и му личало. Както и да е, това до никъде не стигна.
Излязох. Пих кафе. Нали знаете, на места ги поднасят с хартиени късметчета, навити на ролка. Обикновено съдържат някаква мъдрост, пожелание, или пък просто една дума. Е, за да е по-драматичен сценарият ми – една дума имаше и в моето листче. След като допреди час бях обсъждал чуждите скрити любовни терзания, ей така от никъде ми беше забит як хартиен шамар. Отвих бележката.

На нея пишеше само… „Любов”.

Някой много се е радвал на реакцията ми. Някой с твърде извратено чувство за хумор… А после да ми разправя Пинокио, че искал да става човек. Кукла да си седи. Не човешка – от дърво! За тях не пишат драми, само носовете им растат като лъжат и толкова. Пък като си човешка марионетка едно кафе не можеш да изпиеш, без да ти приседне късметът и сладкото да почне да нагарча. Не ставай човек, Пинокио, гадно е!