11 ноември 2007

Искрен

Не ме лъжи, че мислиш само за мен. Усещам как играеш с думите си. Боравиш толкова умело с двете думи, които винаги съм искал да чувам за себе си – „обичам те”. Изричаш ги всеки път, когато те погледна с укор и ги повтаряш, докато не забравя гнева си.

Достигна до майсторски скрити местенца в душата ми. Настани се там, сякаш никога не смяташ да си тръгваш. Разкрих ти се целия. Всяка моя мисъл, всяка моя тайна. Открадна сърцето ми само за себе си, а дори не знам коя си, как се казваш. Откъде се взе? Кой те прати? Едва ли си дошла по свое желание. Та аз съм един... обикновен, нали съм като всички. Защо аз, а не някой друг? Или обичаш да ме гледаш неразбиращ. Така ще е. Показа ми само това, което исках да видя, а ти видя всичко. Дойде тогава, когато цялото ми същество умираше само в най-силната тишина, която можеш да си представиш. Успя да намериш пътя към мен. Но как? Как, след като даже аз го бях изгубил.
Някога се разхождах из душата си и се познавах. Сега съм забравил дори откъде се влизаше. Важното е, че ти знаеш.

Колко много забравям. Откакто те срещнах помня само едно – очите ти. Вече не си спомням дори как да ти говоря. Не че не мога, просто няма нужда. Всеки път, когато се опитвах да продумам, словата ми се губеха в целувки. Устните ти спираха всеки жалък опит да ти покажа любовта си с празни думи, просто с приказки, осквернени от толкова изричане. Когато устните ти докоснат моите, сякаш няма нищо друго – само ние. Ние... Какво сме ние? Всичко сме. Щом съм с теб няма въпроси. Само погледи, значещи отговор. Само докосване. Като че няма да се пуснем повече.

Толкова те обичам, че понякога ме е страх да те докосна - за да не се превърнеш в поредната сянка на красотата от сънищата ми. За да не изчезнеш както се появи. Обичам те, обичаш ме, а друго трябва ли? Ще решим някой ден. Сега сме прекалено заети... да се обичаме.