11 ноември 2007

На тринадесети ред във края

Понякога се чудя докъде е способен да стигне човек в стремежа си да се покаже силен, непоколебим и неуязвим. Дали и докога е възможно на лицето му да стои една и съща маска, зад която всъщност се крие истината и смисълът на съществуването му? Що за сила определя какво и колко дълго да играем в маскарада и в кой точно момент да открием лицето си? Режисира ли някой какво се случва на сцената и можем ли да се откажем от ролята си? Колко ли струва входният билет и дали всеки може да си позволи да го закупи? Ако не, и съответно останем в преддверието на залата - това значи ли, че за жалост съществуваме в периферията на живота си? И отново – кой по дяволите смее да раздава ролите, кой решава дали ще играем главна или поддържаща роля, дали няма да сме само част от масовката, ще бъдем ли изобщо допуснати до сцената?

Ако пък останем в публиката, от първите места ли ще гледаме или ще ни се падне тринадесети ред най-вдясно, откъдето много по-ясно се виждат прашните странични полилеи, забравили да светят от години? Там отзаде, на тринадесети ред във края, където от гласовете на актьорите достига само празен шепот, дори без намек за части от смислени думи. Пак там, където дори и чистачката „забравя” да мине, под претекст от умора след другите дванадесет реда.

Идва час маскарадната вечер да свърши. Прожекторите гаснат, трупата се покланя, ала никой от тях не открива лицето си. Завесата пада, зрителите пляскат във възторг. Или пък обсъждат злорадо, с насмешка как актрисата главна обърка на средата реплика на свойта героиня. Или пък как злощастният млад обещаващ артист се препъна в изскочила дъска на подиума. Всички енергично се изправят, сипят се вкупом към изхода. А там, на последния ред къмто края, най-плахият зрител дори не разбира че дошъл е край на представлението, че наоколо вече е пусто, че мрак обвива всички столове.

Там, в ъгъла, скрит от очи под балкона, последният зрител от публиката остава завинаги. Заключен, невидян от охраната, той бива забравен навеки. На тринадесети ред във края, където никой повече няма да се сети да седне. Слуховете говорят, че в онзи театър тъй се случвало с всеки глупец. С онзи, неуспял да излезе навреме, пропуснал да купи билет, както и с друг тип мерзавци, дръзнали да влезнат изобщо непоканени… Или пък най-вече с онези, които само от страх не се преместват по-отпред из редовете.
Това разбира се е само една от глупавите, стари градски легенди, на които не може, или пък не бива да се вярва. Никога…