21 декември 2007

Несексуално: Като не ми свети и не ми духа, поне да ме топлеше

Kогато няма нищо за гледане покрай мен, обичам да гледам през прозореца. И снощи така направих, но снежната гледка не ми хареса. Зимата много ми допада, ала само като има кой да ме топли. Тогава тя е прекрасен сезон, дори да троши термометрите. Тогава, всъщност, всеки сезон е прекрасен. Ама като ти е едно такова от пусто по-празно – опредметеният студ няма как да ти е по вкуса, освен ако не си краен мазохист, но аз до предела не стигам. Все още.
Та по тези (най-общо) причини не щях да наблюдавам студени картини. Планът беше да дръпна завесите и да се сгуша под възможно най-дебелото одеяло. Дебелите одеяла много помагат. С топлината и тежината си създават приятно измамно чувство за присъствие и сигурност, което често използвам. Тъкмо щях да се отдалеча от прозореца и пак да си подаря изкуствено топла прегръдка, обаче мернах един отблясък в стъклото.
Идеше от уличната лампа. Една от многото на отсрещната улица, които бях приел за част от пейзажа след деветнайсет години гледане. Не знам защо, но тази вечер я видях по много различен начин. Всъщност – май я забелязах за първи път. Дадох си сметка, че досега може да съм я поглеждал, но определено не я бях виждал. Без да усетя отместих поглед към източника на светлината. Видях в него нещо безкрайно романтично. Сякаш не беше просто метален соцспомен, а старовремски ренесансов фенер. Беше светил на всеки от квартала толкова хиляди дни. Продължаваше да свети в началото на първи срещи и в края на много раздели. Огрявал бе почти толкова обични целувки, колкото и ревниви шамари. Сега упътваше валящите снежинки. Правеше видим първия и единствен, самоубийствен полет в живота им, преди да срещнат земята.
И хората сме като снежинките – падаме натам, накъдето ни отвее вятърът, и все някога свършваме в земята. Междувременно само се молим да ни духа по-дълго и благоприятно.
Замислих се за всичките лампи, осветяващи хорските пътища и за ветровете, дето ги кръстосват. Съвсем естествено ми се прииска да разбера кога ще светне моята лампа, както и най-после да усетя посоката на вятъра. Идейните ми лампички примигват достатъчно често, ама пътепоказателните отдавна не са. Всъщност не съм сигурен дали изобщо някога са се включвали. Ако не друго, скоро поне технически преглед трябва да мина. Само да проверя дали са в изправност, все някога ще ми потрябват. И вентилатор си пускам – вятър да ми прави.
Само че и този вятър е фалшив като топлото одеяло.