07 април 2008

Стресът и градът

Aз може да не съм Кари Брадшоу, но също съм рус. Може да не живея в Ню Йорк, но пък съм от България. А България си е една голяма ябълка. Като тези големи ябълки, дето тлъстите червеи ги дълбаят от онзи край, в който още не са успели да загният. Стана дума за гниене и разпад, та се сетих: На нас българите не ни трябват Запалки, за да изгорим. Щото ние горим като истинските боклуци, дълготрайно. Видяхме, че за такова горене 800 дни не стигат. Ама още си тлеем, по навик. Много пожарникари и всичките с големи маркучи се мъчиха да го овладеят тоя огън, докато други му наливаха маслото. Скоро от тленното може да остане само димът, но все нещо ще напомня.

Преди месец изпитах нужда от поредната голяма творческа пауза. Сега разбирам, че смисъл от нея е нямало. Смяната на обстановката и навиците не намаля стреса. Даже да смениш мястото, че дори и континента.



Стресът и градът остават в теб където и да идеш и тогава разбираш, че имаш нужда от естетични корекции.

Не на носа, шията или брадичката, а пълна пластика на мисленето. Тя не струва пари и не се прави в салоните. Проблемът при нея е, че когато сам оперираш същността си няма кого другиго да съдиш за евентуалната лекарска грешка.

Започнах да мисля много. Неведнъж съм казвал, че единствен резултат от много мислене е силното главоболие. Беше налице преди да се сетя, затова няма нужда да спирам.

Попитаха ме вчера дали си спомням какво било станало на този ден преди 7 години. Не помнех. Днес вече не мога да си простя как можах да забравя Добрия старец. Онзи, който тогава дойде с чартър и пълен чувал обещания. Едно трябва да му признаем: Омая маса народ за нула време, а на Шехерезада й трябваха цели 1001 нощи, за да вземе акъла само на един султан. Като казах „султан” – не правете никакви асоциации с най-младия наследник на царския двор, излишни са. Има някаква приказна мистика в името на Симеон Хасан, нищо повече.

Не питайте как е свършила приказката – още не е. Край не се задава, още по-малко щастлив. Друг е въпросът, че героите в нея много отдавна ядат, пият и се веселят. Фолклор, какво да правиш, така го гласувал народът. Та в този смисъл – и без Запалки у нас кибритлиите са много. Боклуците за горене също, а тлеещите останки – още повече. Да, винаги има накъде повече, в случай, че това ви тревожи.


Докато се мъчих да сменя себе си чрез обстановката се сетих какво четох наскоро. За цъфналите дръвчета и онези, които не намират време да спрат и да погледат. Е, аз имах време, спрях и гледах. Беше хубаво и незапалително, защото всичко бе прясно изкъпано от априлския дъжд. Поне едно неопетнено нещо пред погледа ми.

Отвъд телената мрежа на многото мислене.

Спасението е в пожарникарите с големите маркучи, но само ако не решат да си ги мерят, вместо да гасят с тях. Тогава угасва друго – гаси се надеждата, а тя е единственото, което остава след седем години приказки. Нищо, че 7 е магическо число. В политиката никой досега не е виждал магии. Тя показва само фокуси. Обаче има и такива, които не сработват и тогава фокусникът се Опарва. Аман и от Топлото, и от Запалителното. Държавата ни заприлича на мерило за тротилов еквивалент.

Печените и големи, ама иначе гнили и червиви ябълки обикновено ги ядат прасетата.


Бум!