06 май 2008

Някога сега

Днес (или по-скоро – вчера) ми се случиха много неща. Толкова много, че реших да ги опиша. И ето, сядам, наливам си от любимото евтино безалкохолно… Избутвам всички натрупани хартийки от бюрото на земята, за да не ми пречат. Добра идея бе да си купя кошче за хилядите случаи, в които не ми се мърда от стола. Отлагам от години и винаги се сещам само тогава, когато се оказва, че не виждам клавиатурата си от нещата покрай нея. Та… настаних се, включих си духалката и вече танцувам по клавиатурата.

Като казвам „духалка” – нямам предвид индивидка, скрита под бюрото и вършеща (срамна) работа. За печка става въпрос. Такава, духаща.
Танцът по клавиатурата обаче се оказа непредвидено странен. Може би защото беше в бърз, лудешки и почти неуловим ритъм, а мисълта ми се оформяше и чезнеше преди да успея да пробягам бутоните. Или може би трябва да кажа „клавишите”. Това някак би доближило компютърните нощи до изкусността на музиката, а блогърството – до изкуство. Слагам точката в края на това изречение и отново наливам от фалшивата кока-кола. Поглеждам надолу към ръцете си през кафявата течност и пак се сещам за прежните си тълкувания относно гледането, виждането и пречупването на света, нещата и живота. Ясно осъзнавам, че всичко е една игра на думи.
Понякога обаче спираш да я играеш – просто тогава думите са излишни.
Защото и 1 000 думи не стрували колкото едно действие. Ама който не можел да действа – само говорел.
Това е една от публикациите в този блог, които ще останат неразбрани за повечето читатели. Причината е, че точно в тази двадесет и пета минута от новия ден аз не искам да бъда разбран. Не искам и да съм разбиран. Искам просто да говоря. Да покажа на всички нещо, което ще разбера само аз. През втората половина на изтеклото денонощие постоянно ставаше дума за ИЗБОРи. ИЗБОРи, които не мога да направя, не искам да направя, или пък просто не знам как да направя. Ето защо се стигна до настоящия несвързан текст, който по случайност съвсем адекватно предава колко са разхвърляни мислите ми. След последната точка се изгубвам и обърквам във вихъра от мислобезсмислици, барабаня по копчетата без да набирам, трия и започвам да подбирам думите си сякаш всяка буква е иск за развод. Развод с едно минало, с което съм свикнал до пристрастяване и произтеклото от него настояще, с което не искам да се разделям.
[Сещам се за бутончето Save едва на ред 31]
Курсорът мига търпеливо, а аз се чудя кой точно остатък от логична мисъл да захвана, за да продължа. Знам точно докога ще продължи цялата тази дивашка лудост. Дотогава, докогато не започна да говоря за нещата директно. Ясно, точно и конкретно. Лошото е, че това няма как да стане тук, а другаде не може. За да се разсея – започнах да мисля как да илюстрирам тази публикация. Чудя се дали едно огромно бяло петно по средата няма да свърши отлична работа. Само че не мога да се сетя къде беше началото и не знам кога ще дойде края, за да й определя средата.

Сложно е. Щеше да е сложно и без да го усложнявам допълнително.
Преди да започна прегледах любимите си блогове. Осъзнах, че този все още е в категорията. Мамка му, защо (се) обичам толкова?
...Каквото е било, то е и сега. И каквото пак ще бъде - вече е било, някога преди...
За да дарите усмивка, изпратете 1 SMS на 0896*6*6*6. Без увеличение на тарифата. И без това не се котира.

Отдавна знаех, че не знам какво искам.
Просто за момент си позволих да забравя.

Вече си спомних.
Спомних си и че
„Обичам да (те) обичам”
* Първият текст, който започвам и завършвам с все така неясна идея за съдържанието му.