19 май 2008

Кинология

Вижте в оригинален размер Ако бях жена - тази картинка можеше да мине за самопризнание, че съм кучка. Не съм.

Всъщност съм псе. При това - расово, но си забравих марката. Вероятно затова не минавам за любимец на баш кучките. Което само може да ме радва, щото повече обичам… котенца.

Оригинален съм като дънки „ДолЖе & гЪбана” от битака. Всъщност попаднах на това кученце съвсем случайно. Привлече ме с второто наистина общо нещо между нас.

**Първото е, че и двамата сме страшни сладури. Толкова е очевидно, че не си струва да го споменавам**.

Фотосът излъчва уют и топлина. Център на утопичната мини Вселена е нашият главен четирикрак герой. Онова другото, истински общо между нас е…

мързеливо впереният в Далечното поглед.

Един такъв – сякаш събрал в себе си емоции, шарени като шарена сол. Излъчване, показващо едновременно самоувереност, доволство, очакване…

Мързеливият Боньо тъкмо е спрял да се чуди накъде да се обърне, че да го огрее слънцето. Сега вече знае. Успял е да се ориентира: От прозореца напича и леко пречи на ясното зрение, но пък приятелчето здраво се е закрепило за земята, на която лежи.

Отгоре му (се) пада топлинка, отдолу му държи хлад, но е на меко и сигурно. Прекрасна картинка. Може би единственото, което липсва е едно кокалче за занимавка. Както и да е. По-добре на сигурно, топло и проветриво с кучешка храна. По-добре това, отколкото да глозга не’къф кокал и друго да не го топли.

Отплеснах се. Идеята е в погледа, отправен напред и нагоре с очакване…

Същият този поглед без проблем може да остане апатично мързелив. В него пак би личала самонадеяната амбиция, че Слънцето няма да спре да огрява.