08 август 2008

Притча за забравата и времето*

Веднъж времето спря и почука на моята врата.
Представи се за пощальона.
Като отворих, то нахълта запъхтяно и ме попита
дали искам да остарея или вечно да живея.

Мислих дълго и му рекох тъй:
„Ти влезе тука със измама отиграна
и някак беше тя съвсем човешка.
Но пък хич не си човек.
Ти си просто и обикновено Време.
А щом по човешки постъпваш глупешки
-- туй със сигурност значи, че често грешиш.

Може би не мен е трябвало да питаш.
Помисли и се върни отново!

И тъй си минаха годините, а времето
не се завърна.
Бе постъпило отново по човешки:
Мен и предложението си –
беше ни забравило…

Аликанте, Испания
2005 г.

*бел. ред.: Тези дни се връщам да ви потоваря с отдавна разредени мисли. Дотогава -

Публикувам този текст след поредната творческа пауза във Фабриката. Открих го днес, съвсем случайно. С мирис на аликантийско лято. Лимонаден очерк от бреговете, отлежавал в склада цели три години.

Не, не е вярно. Всъщност... Забравен в средата на една забравена тетрадка.