12 август 2008

Загубих, за да спечеля, или спечелих, за да загубя?

Днес е нов ден. Моят нов ден. Един от дните, с чието отминаване все повече наближава Промяната. Онази с главното „П” и твърде много „ако” покрай нея. Ако знаех и ако можех съвсем скоро трябва да се превърнат в знам и мога. Защото пак съвсем скоро ще се наложи да започна да мисля в сегашно време. За това, което имам Сега. Не за спомените от вчера, нито за евентуалностите утре.

Не можеш да мечтаеш в миналото, нито да си спомняш бъдещето.

Спомените са като термити за душата. Загнездят ли се веднъж у теб – започват да дълбаят, докато не рухнеш като разнебитена маса. А точно под мястото, където си успял да се пречупиш – на купчина прах от повредените дъски ще лежат остатъците от това, което си бил. И от онова, което никога не си успял да бъдеш. Непостигнатите мечти и непрежалимо сладките спомени – в една обща камара боклук, защото не струват. Защото мечтите често пречат да си спомниш, а спомените – да мечтаеш. Онзи романтик, който е успял да създаде жестоката заблуда, че няма нищо по-хубаво от сбъдната мечта, трябва да гори в Ада.

Добре, че ад няма, щото няма и рай. Просто всички сме в кочинката.

Разликата е в калта и консистенцията. Сбъднатите мечти са просто един от изразите, безсмислени до степен на противоречие. Когато една мечта се сбъдне – тя престава да бъде мечта. А мечтателят се чувства… леко прецакан.

След като вече бях няколко стотин километра по-близо до Мечтата си, започнах да се съмнявам. Щом като мечтите умираха със сбъдването си, просто защото преставаха да бъдат мечтани – какво тогава се случваше със Съкровените желания? С онези натрапчиви идеи, които гоним цял живот и ги оставяме за „някой ден, по някое време”.

Какво се променя, когато онзи „някой ден” стане този – Днешният?

Лошото на Големите мечти е, че колкото повече се доближаваш до тях, толкова по-ясно виждаш, колко незначителни са били. Значи все пак е добре, че като се сбъднат – умират. Но заедно с тях загива и една огромна част от същината на Мечтателя. На онзи, който ги е мислил с всяко начало на Нов ден и с всеки край на все Същите нощи. Питам се:

Когато нещо от теб умре – ражда ли се друго,

или опустяваш? Животът все пак не е митология. Поне не и докато го живеем. Няма жива вода, няма добри феи, нито феникси, че да се въздигнем от пепелта. Ставаме отново само ако са ни ритали достатъчно дълго. Не боли ли – не знаеш какво е! Нужно е само да открием силата в себе си. Толкова е просто, че един живот не стига. Както и да е.

Коварното във всяко ново начало е, че с него може и да започва краят.

И ако все пак някой озапти песимиста в мен… много ми се ще да вярвам в пословичното вселенско равновесие. Че когато загубиш нещо наистина голямо, истински ценно и безкрайно обичано, това е само защото ще получиш друго, по-добро. Но първо трябва да изгубиш много. Анонимният гений е казал, че само когато наистина няма къде да идеш – тогава е точното време да дойдеш на себе си.

За да прежалиш онова от вчера, ще ти се прати друго. Не същото, дори не по-хубаво, но отново прекрасно.

Забрави за вчера! Не чакай до утре! То идва днес!