20 август 2008

Пази си гърба!

Днес ми изгоря крушката. Не питайте коя крушка. Ще я сменя с друга, но по-важното е че същата няма да светне никога и отива в кошчето. А кошчето ми (май не съм ви запознавал) е от старомодните – без бутон Restore в контекстното меню. Нито пък Empty recycle bin. Всъщност – дори без каквото и да било контекстно меню. Изгорялата ми крушка е от лампа, която иначе отново ще светне. Но крушката ще е друга. Нали все нещо трябва да ми свети. Или аз на някого да светя. Общото е, че във всеки от вариантите ме пере яко токът.

Това и от контекста, и от менюто, даже и от самото контекстно меню да се извади – пак ще звучи буквално. Дали ще кажа, че ми е изгоряла крушката, или че ми е изгърмял бушонът – все анонсирам недобро състояние. Такова, каквото специалистите биха окачествили я като леко психично разстройство, я като нещо по-сериозно. Веднъж вече е ставало дума за наличието на трезви мисли у човеците. Трезвите мисли не съществуват, защото всички пием поне малко. И колкото повече твърдим, че сме трезвени, толкова по-дълбоко затъваме в алкохолна заблуда.

Напоследък мислите ми са много объркани. Толкова объркани, че ми се иска да хвана някого и да го вкарам на мое място, за да ги подреди. Да въведе поне елементарен, ако не казармен ред в ергенската бърлога, на която е заприличала главата ми. ("Ергенска" само защото такъв е изразът). Та… мечтая си някой да ме подреди. Дето се вика – да вземе да ме оправи най-после с всичките ми „проблеми на растежа”.

Но колкото и странно да звучи – изпитвам маниакален страх, че този човек на мое място би се побъркал. Имам (не)волята и (не)щастието да се (о)познавам има няма 20 /двадесет/ години. За това време съм успял да се науча на много неща,
твърде малко от които си струват.
day-white-light-bulb[1]
Понякога напълно ирационалното ми и съвършено алогично мислене удивява дори самия мен. Безпределни, твърдят, били човешките възможности, така че никое от действията ми не е напълно неочаквано. Това обаче не ми пречи още в процеса на омаскаряване на работата да започна да се чудя на себе си. Тогава се потупвам по рамото и казвам: „Браво, изумителен си!” А веднага след това отвръщам: ”Знам! Благодаря!”

Не бива да си говоря сам. Още по-малко пък – да си отговарям. Ама какво да направя, като само аз разбирам себе си. Или поне се разбирам много повече, отколкото ме разбират другите. Сам съм си психотерапевт, приятел и още нещо.

Ако можех сам да си виждам гърба – може би щях да го пазя. Но никой няма очи отзад. Затова сме принудени да имаме нужда от някой ДРУГ, който да ни пази гърба. Особено и най-вече когато ти изгори крушката.

Точно тогава имаш нужда от някого зад гърба си, по възможност без нож в лявата ръка. Ако ли пък вие сте онзи някой зад гърба, въобще нямате намерение да го пазите и държите хладното оръжие – тогава помнете следното:

Като няма да вардите гърба – забийте ножа право в сърцето. Така ще кърви много повече, но пък ще боли доста по-кратко.

п.п. След като забиете в сърцето – може леко да развъртите. Първо по посока на часовниковата стрелка, а после и обратно. Не че това ще направи убийството по-успешно. Просто ще е по-готино.

Едно им е хубаво на коравите сърца, дето, казват, са от камък – само в тях не можеш да забиеш нищо.