05 септември 2008

Две сватби и едно погребение

Или Дневници на (погре)балните обувки...

„…Животът ми е като сериал. Не сапунен. По-скоро екшън-комедия. При това – добре режисирана и с много увлекателен сценарий. Сюжетът е пълен с кулминации и проблемни душевни сривове. Непремереният и най-често нецензуриран сарказъм струи от страниците, а иронията и трагизмът се срещат много по-често от любовта. Такава напрегната фабула с многопластови герои изисква и добри актьори. Подборът тук също е невероятен…”

Това си мислех докато забързано крачех намръщен и с черни обувки. Тези обувки излязоха една от най-противоречивите ми инвестиции. Купих ги за абитуриентския си бал. Два месеца по-късно ходих с тях на сватба. Наскоро пък се състоя един годеж. А сега, само няколко седмици след щастливите поводи – вече отивах на погребение. В това нямаше да има нищо странно. Хората се женят и умират.

Но не и преди да са навършили 20.

Мислех си… какво са хората от един клас, един курс, цял випуск? Не е ли тяхната група (независимо от числеността) една малка общност, концентрирала в себе си всички радости, тревоги и несгоди на цялото общество? Вярно е, че всички сме преди всичко хора. Освен че сме хора обаче сме и приятели, съученици, колеги, служители… Представата си за Големия свят и Живота като общи понятия добиваме чрез взаимоотношенията си с околните. Колкото и необятен да е всемирът – всички го усещаме, приемаме и анализираме благодарение на другите. Градим всичките си виждания за милиардите жители на планетата, изхождайки от ежедневния си досег с не повече от 100 човека, поне 50 от които срещаме сравнително рядко.

Просто е. И е толкова просто, че чак е ужасно сложно:

Трудно ни е да разберем азиатската култура само защото не общуваме с азиатци. Не броим национализираната китайска кухня, нито келнера, едва разбиращ български. Не приемаме различните, ако признакът им на различие не ни е познат. Колкото и да сме състрадателни – не чувстваме мъката на избитите в Ирак. Дори на теория например да знаем колко ужасни престъпления е наредил Радован Караджич – няма да ни пука особено, ако не е погубил близък. Това е съвсем нормално. Всички наши усещания се предизвикват от дразнители, които ни засягат пряко.

Всяка зима десетки души загиват от измръзване. Всяко лято още толкова стават жертва на мъртво вълнение. Обичайност на сезоните. Всеки ден по пътищата на България се премазват много хора. Голяма част от тях са непростимо млади. Някои нямат страх от нищо, а други имат много страхове. Само че нито безстрашието, нито предпазливостта ги спасяват. Черната статистика сочи, че смъртта напоследък застига повече младите, отколкото възрастните. И ние няма какво да направим, освен да си кажем, че „не е редно!”, „не е честно!” и „така не бива!”

Статистиката е като смъртта – все някога ставаме нейни жертви.

В първия случай обаче е по-добре по-късно. И все пак – процентите и промилите престават да са само цифри, когато една миниатюрна част от тях се окаже име, лице и тяло, с което те свързват спомените…

...много внимавайте като си купувате черни обувки - дали ще са (погре)бални? И все така бързо, и ужасно нервно крачещ със скъпите черни обувки, стигнах мястото на поредната среща. Срещахме се отново. Само че за първи път отивахме да срещнем някого за последно. Вече трябваше да прегърна двадесетина човека и да им кажа колко съжалявам.

А и сега наистина много съжалявам. Съжалявам, че след 5 години заедно 26-те човека останаха 25. Без своя номер 25-ти. Съжалявам и че със същия номер повече сме се карали, отколкото говорили. Но пък е нормално – не може всички да са приятели. И все пак – съжалявам. Жал ми е най-вече за живите, защото

от всяко рождение, сватба или погребение трябва да научим нещо.

Трябва да се научим да се справяме. Да запомним, че от всички груби грешки в живота си не можем да оправим само фаталната. Истински жалкото обаче е че няма как да знаем коя ще е фаталната ни грешка, преди да сме я извършили. Затова в един малко по-добър свят ми се иска да грешим на воля, но внимателно. Красотата на живота ни се крие в грешките, но там нерядко ни чака и краят му. В един малко по-добър свят никой не би трябвало да забравя да каже на близките си колко ги обича, разчитайки че го знаят.

Ето, че един шантав, ненормален клас, група от добри увредени хора преживя повече за няколко месеца, отколкото за всички години в гимназията. Два месеца след бала си и малко след сватбата вече порасналите хлапета, младите и отговорни хора, се събрахме за още едно изпращане. Изпращане, което обаче знаменуваше край, а не ново начало. Не е нормално седмици преди да напуснат града, за да търсят късмета си, няколко младежи да се струпат в черно траурно петно на централната улица.

Не е нормално, че обстоятелствата заставят деца да пораснат преждевременно.

Не е нормално да поема в нова посока още преди да съм изчегъркал пръстта от подметките си. От друга страна – това показва, че ми е време за промяна. След завършването на гимназия, началото на едно семейство и края на един живот очевидно е време и аз да започна нещо ново. Далеч, и този път без да съжалявам.

Искрено се надявам тази история да НЕ ви е впечатлила. Да НЕ ви е трогнала и подействала по никакъв начин. Това би означавало, че сте просто читател, който няма досег с лицата и събитията, описани по-горе. Не ви ли засяга, няма и да ви пука.

Най-добре така: като не ви касае, значи сте щастливци.

За всеки случай – много внимавайте като си купувате черни обувки.