04 октомври 2008

Пресолена (епи)криза

Мръднах. Да се чудиш що това е новина, при все че съм си мръднал отдавна. Не, бе! Мръднах СЕ физически, на около 400 км от мястото, където нито съм роден, нито ми е хвърлен пъпа. Обаче пък съвсем със сигурност там още се пази една кутийка с кичур от бебешката ми руса косица. Двадесетина косъма – сякаш нарочно по един за всяка от изминалите години на едва опазения ми живот.

Така като се замисля – откакто съм надал боен рев за първи път, та чак до днес, аз постоянно опитвам да не оцелея. Слава богу, до момента без успех. Навремето, като съм се раждал, явно страшно много съм бързал да видя белия свят. Това – само защото още не съм подозирал, че той всъщност не е много бял. При първата си слузеста глътка въздух съм тежал малко по-малко от пакет със сол. То затова на нашите вече две десетилетия им излизам доста солено. Още малко солчица да сложиш, ама трябва!

След има-няма един изживян живот в тишината на Шумен – дойде и шумното преместване. Една кола багаж и спукана гума по-късно вече съм гражданин на света. За такива се провъзгласяват всички, които не могат да си намерят мястото в същия този свят. Аз обаче спрях да го търся. Що ли? Пак ли защо? Ами защото реших, че е крайно време да се намеря на Този свят, преди да съм се закарал на Оня свят. Не че последният ми опит за самоубийство по невнимание не беше преди няколко седмици, но за това сега няма да разказвам. Кръвта по плочките в банята твърде много ще ме разсее от конкретната идея.

Наистина спрях да търся мястото си в света. Вчера, някъде между единадесетата и тринадесетата спирка на почти движещия се автобус, осъзнах едно:

Никой няма място в Този свят, защото световете не са Този и Онзи. Те са Наши и Чужди. Всеки човек мъкне своя свят на гръб, също както Атлас е изнемогвал да придържа Земното кълбо, ако на гърците може да се вярва. И как, за Бога, няма да му е некомфортно! Ми той със сигурност е пострадал от измръзване. Я помислете как се е отразявал на кожата му допира на раменете с ледовете на Южния полюс? Вече зъзна.

За температурите – толкова. Но в теорията, че всички влачим своя свят със себе си където и да идем, има много логика. Само тя би обяснила душевната дископатия, от която заболях наскоро. Докато пренасях моя свят из България – май много здраво се сецнах. Толкова, че и космодиКС не би помогнал. И макар светът ми да бе много чуплив – той издържа по пътя. Сега издържа и из транспорта. Само дето от това тегло кръстът ме боли здравата. Има обаче още нещо:

Може и да ми тежи, но поне съм мобилен.

То е като да си охлюв –

лигавиш се докато креташ, но същевременно си носиш всичко – колкото и да те смазва.