19 октомври 2008

Ексландия

Българите сме народ, който твърде много обича миналото си. Не конкретно историческото си наследство, а всичко онова, което вече е свършило. Тези, свършилите неща, много обичаме да ги сакрализираме.

Да си спомняме колко хубаво беше, когато всички, без да се скъпим, ядяхме чисто масло, вместо маргарин. При това чистото масло хем си беше чисто, хем си беше масло.

И каймата си беше кайма, и хлябът не гонеше левче. Само че това време мина и моето поколение усети твърде малко от него. Родихме се тогава, когато то си отиваше, а в първите години от живота си се радвахме на „остатъчния социализъм”.

Майките и бабите ни все още правеха домашни бисквити и кекс, без да мислят колко излишно много ток се харчи. Без да пресмятат, че спрямо цената на олиото и захарта – вероятността за неуспех в кухнята може да излезе твърде скъпа.

Тогава все още ползвахме завещаното от бившата власт. И сега го ползваме. Родителите ни пак си брояха жълтите стотинки, но не за да купят сирене, а за да ги пуснат в спестовната касичка. Учени бяхме, че трябва да се пести дори и да имаш, защото утре може и да нямаш.

Сигурно затова толкова бързо извратихме част от бившите идеали – щото не ни харесваха. Днес харчим ден за ден до стотинка и нещо пак не стига. Никой вече не спазва обедната почивка от 2 до 4. Съседът не може да избира кога точно да се измъкне от 12 часовия си работен ден, за да подмени дограмата…

Напоследък често мисля за тези позабравени привички. Уж сме нови хора, млади и модерни, а пътуваме с трамваи, на Запад отдавна бракувани.

Новите хора се движим по старите улици – с кърпен асфалт, ама не и преасфалтирани. Учим в стари училища – с нови прозорци, но на чина на баба ми. Слагаме нови плазми в поликлиниката – точно над старите изтърбушени канапета пред кабинетите…

А всъщност – дори поликлиниките ни са бивши. Отдавна вече са „диагностично-консултативни центрове”. Бившите ХЕИ също вече се прекръстиха – на РИОКОЗ.

Само че хората продължихме да си ги наричаме със старите имена. Вероятно затова създадохме и Д(АН)С – да милеем по спомена за ДС.

Дали не е това причината и до днес България да е страна на бившите неща? На един абдикирал, пенсиониран, съкратен, уволнен или просто напуснал (ни) морал, деволюирал до развратна пасивност? Сигурно. Само тогава можем да си обясним как:

Извън политиката:

- бившият новинар беше говорител на бившия премиер. Не му хареса и се върна в новините;
- бившият певец травестит стана телевизионен водещ;
- бившият синоптик започна да води състезателна игра;

Вътре в кашата:
- бившият цар бе премиер;
- бившият пожарникар му стана охранител;
- бившият охранител стана главен секретар на Вътрешното министерство и негов неформален говорител;
- вече бившият главен сега е опозиционен лидер и кмет с президентски мераци;
- бившият цар, бивш премиер смени името на партията си. Бившето Национално Движение Симеон Втори вече е „…за стабилност и възход”;
- междувременно, неотдавна бивш главен прокурор изчезна и после стана посланик;
- бивши служители на МВР се превърнаха в обикновени бизнесмени;
- тези бившите още са „оперативно интересни лица”. Заради тях имаме още един бивш, този път министър. „Лицето Р. П., 47 г.”, както би го описала полицейската хроника. Между другото същият беше и кмет;
- бившите барети, сега бизнесмени, не ги призовават в полицията. Тях ги привикват по телефона. Така – вместо Заповеди за задържане, МВР може да започне да разпраща SMS-и през Интернет. Ще си щади бюджета;

... и още, и още… Преквалификация му е майката.

Тогава бившите ценности стават безсмислени, а настоящите безсмислици са висши ценности.