09 ноември 2008

Цвете. In da club.

Показател писа за група АМАРАНТ малко преди да се запозная с тях лично. Аз пък чух как свирят доста след като вече ги познавах. По-точно – преди четиринадесет часа, в Party place The Stage.

Отидох на малкия им концерт с голям потенциал не толкова заради музиката, която правят, колкото заради хората, които я правят. Все пак това, което изпълняват, е доста далеч от бъркотията между Майкъл Джексън vs Преслава, дето слушам напоследък. Още повече, че снощи откровено ми се ходеше на фолк парти. Планът дори беше да се измъкна по-рано. Останах докрай! Отидох заради музикантите, а останах заради музиката им.

Едва ли АМАРАНТ ще ме преориентират към рока. Но не се и съмнявам, че ще слушам новите им парчета. Яд ме е само за едно нещо – имаха много по-малко публика, отколкото заслужават. И въпреки това пак излязоха на бис. И още ще излизат.Женя, Ясен и Станимир (на преден план). Ники и Иван (отзад). Отляво надясно.

Дали Женя помни, че ми е предавала в VI-и клас???

Докато си пиех бирата и слушах петорката, ми беше хем хубаво, хем тъжно. Някак е жалко, че клубните изпълнения на рок банди не представляват интерес за шуменци. Че за младия местен жител е по-приятно да даде 7 лв. на входа на една друга дискотека, за да слуша на плейбек онзи стил, дето даже аз го избягвам. Милко Калайджиев се оказа по-интересен за масата. Пиленцата отидоха при батко, вместо да мятат гребени в рока. Нелоялна конкуренция и лош късмет. С Милко никой не мой се мери.

Почувствах се като герой в американски тийн сериал. От онези сцени, в които безизвестен бенд тръгва на турне и пълни локалите с подрастващи, на които подарява изкуството си. И всички скачат и пищят истерично. Възприемайки другите с усмивка, въпреки че се намират на майната си. Само че не бях в Америка и сигурно там бе проблемът.

В същото време се и зарадвах, дори завидях благородно.

Кеф ми е, че амарантите работят за себе си. Произвеждат и отглеждат собственото си удовлетворение и култивират това, което ги прави истински щастливи. Защото тези хора бяха щастливи. Снощи те бяха в стихията си –

на малката сцена пред малкото публика в малкия град.

Завидях им откровено, че са съумели да останат щастливи тук, без да бягат никъде. Без да търсят на сляпо късмета си, знаейки отлично къде сами са го оставили. С кофти техника, но с качествена музика, бандата бе толкова погълната от ритъма, че не й пукаше дали заслужава повече.

А тя си заслужава – повечето фенове, прожектори, аплодисменти и опашки за автографи. Струва си до последния тон.

Пожелавам ви, АМАРАНТ, никога да не увяхвате!