03 март 2009

Приказка за "Лека нощ"

Това е история, която се канех да напиша от доста време.

Днес много разкази тръгват от чатовете. Този се роди от нещо недописано, недоизказано и недоказано. Три думи: „Когато Принцесите Пораснат…” слагаха началото на изречение, което всеки трябваше някак да довърши. Мразя недовършените неща. Затова и попитах: „Ама какво става, когато принцесите пораснат?” Отговориха ми, че зависело от мен…

_________________________________________________

Когато принцесите пораснат им остават много спомени. Когато пораснат – напускат светлите си замъци и виждат истинския свят. Онзи без слугите, без събуждане по обед и без закуската в 3. Без предварително готово кафе, подредена трапеза и без топли пухени пантофи точно пред леглото. Светът, реалният, без изгладени дрехи, изпрани след едно носене, и без пълна кухня, от която да свият нещо в просъница.

Не. Когато принцесите пораснат и напуснат светлите си замъци те виждат, че вън е малко по-страшно, отколкото са им разказвали. Че е страшно не само в тъмното, но и също когато е светло. Те разбират, че повече няма кой да ги пази и да се грижи за тях. Тогава оценяват, че липсвалото им внимание вероятно се е компенсирало от полаганите грижи. Защото, казват, че когато принцесите пораснели, те получавали внимание за сметка на обгрижването. Колкото и да е странно – макар от знатно потекло, една принцеса все пак не можела да има всичко. Не и накуп, едновременно.Bedtime Story

Затова много принцеси били тъжни. Години наред те си спомняли изоставените си кралства, без да могат да преглътнат платената за свободата си цена. Те всъщност оставали с усещането, че само сменят оковите си, без да се отърват от тях. Че животът им е зле орисан и вътре, и отвъд стените на владенията им.

Когато принцесите пораснели, най-много им липсвали дворцовите шутове. Сигурно поради тази липса често те самите се превръщали в такива. Играели ролите си, въртели номерата си и били забавни някак наместо сълзи. Когато принцесите нямали достатъчно кураж да изплачат мъката си, те предпочитали да я изсмеят. Принцесите обаче, сами по себе си, не били никак забавни хора. Не и след като напуснели дворците си. Хуморът си връщали обратно само в случай, че отново навестят старите шутове зад вече оставените крепостни стени. Зад онази купчина залепени камънаци все още стояли искреното им щастие, автентичният им смях и добрите им обноски.

Когато принцесите пораснат – основният им проблем е, че всъщност не са искали да растат. Или поне, че са пораснали бързо. А това е първото нещо, за което никой не ги е питал. Поотрасналите принцеси (доколкото е вярна приказката) са като онези котки, които умират от любопитството си. В двореца принцесите си пазят престола, а излязат ли навън обикновено се побъркват. Тогава започват да стоят на два стола, претендирайки, че това е тронът им. Докато столовете не се раздалечат достатъчно, за да се намери седящият на земята.

Като всяка приказка – и тази има своята поука. Че когато принцесите пораснат, започват да се грижат сами за себе си. Без на някой да му пука дали са готови и дали, по случайност, нямат нужда от още малко… глезене.

Когато принцесите пораснат, те разбират, че всяка крепост е затвор, където и да се намира.

Когато принцесите пораснат… понякога им се иска да не са били принцеси, за да не помнят. За да не кътат спомена за това колко добре е било до вчера, от вътрешната страна на портата.

Защото, както казва Уилиям Блейк (и вероятно това важи не само за порасналите принцеси):

„Има познати неща и непознати неща. И между тях са само вратите”.

_________________________________________________