02 юни 2009

България не ще да чува

Транспортните неволи на делника не носят само негативи. Те понякога дават и нещо много ценно – колкото теми, толкова и време за мислене в задръстванията. Ден за размисъл преди евровота може да няма, но по пътищата остават много часове за това.

По тях и цели животи остават, във всеки смисъл, ама това е съвсем друга тема.
С тази встъпителна щедрословност всъщност исках да кажа едно. Че докато се вози, човек вижда и чува неща, от които може да си направи безценни изводи. Такива, за каквито не трябват социолози, нито психолози. Те се тълкуват лесно, без намеса на специалисти.

На иначе светлия за народа ни 24 май настроението из града е обичайно празнично. В автобуса ми се качва смръщена леля с вирната глава, и затъмнени очила над киселата физиономия. Намира си място сред баби и внучета, щастливо веещи хартиен трикольор. Старата генерация плува и оцелява в неспирен поток от детски въпроси. Ама кой бил Кирил, пък кой е Методи, те двамата ли са братя или има и трети… Отвсякъде мила и много, много патриотична картинка.

В нейно допълнение в другия край се водят оживени разговори между прародителките за това как се празнувало едно време, как и днес обаче било хубаво. Други пътници смятат за далеч по-важно да обсъдят промяната в движението, хубавото време и световната криза.

В колоритния пейзаж разнородно бърборене навъсената леля никак не се вписваше. Може би затова удържа само пет минути и вдигна лют скандал. Дълбоко засегната, че допреди секунда никой не я забелязваше, дамата започна да крещи на хората да млъкнат. Настоявала за тишина.

Не искала повече да слуша никого,
а всички говорели. Боляла я главата и, разбирате ли, не била длъжна да търпи. Развитието нататък няма да коментирам.

Дни по-рано. Майска жега, уморени пътници и все пак – много диалози. Кротка женица на средна възраст стои до младо момиче. Девойката провежда наистина продължителен, но много нормален разговор по мобилния си телефон. Говори толкова тихо, че никой не разбира. Не и докато съседката й не избухва в спонтанен нравствено-културен пристъп. Момичето трябвало вече да приключва с разговора. Не било възпитано да се говори толкова дълго, докато си в автобус.

И тази дама не желаела повече да слуша.
Отприщеният скандал продължи още по-дълго и се опростачи до затъпяване. Стигна се до образователния ценз на девойката и неспособността на семейството да я възпита адекватно.

Не частният случай обаче е проблем.
Съществената болка е друга. Ако ползващите масовия транспорт граждани са същите онези, предмет на осреднената статистика – много лошо. Излиза, че обикновеният, работещ от 9 до 6 българин вече не желае да му се говори.


Той не иска да чува.
Не иска да бъде занимаван с темите на другите. Не желае околните да му навират под носа собственото си добро настроение. Да го тровят с оптимизма и щастието си. Как смеят да го отвличат от личната му отвратителна реалност.

Българинът не ще да чува. Никого.
Затова, дори на преклонна възраст, предпочита да затапи слуха си я с портативно радио, я с дълбока плътна шапка. Под която да скрие ушите си, лицето и цялата си глава. Под която, ако е възможно, да изчезне. Да се слее със седалката до следващата си спирка или, ако е прав, да увисне като пресен суджук до изсъхване.

Щом въобще не държим да се изслушваме – във въздуха остават да тежат кофти въпроси. И тях никой няма намерение да чуе, камо ли да им отговаря. Къде забутахме диалогичния принцип на демокрацията, според който мнозинството определя своя ред? И нужно ли е всички да мълчим, за да щадим нервите на масата? Трябва ли дотолкова да се лумпенизираме, че да роптаем срещу всичко хубаво?

Сякаш наистина е по-лесно да си стоим в батака и да мрънкаме колко ни е зле. Макар че напоследък хората дори с мрънкането май са спрели. Твърде е шумно вече да се говори. Глухата тишина на общественото упадане се нарушава само от чалгата, която слуша шофьорът. От твърдия метъл през слушалките на изцухлен тийнейджър. И от разнородните сигнали на някой мобилен телефон, по който не бива (щото не е възпитано) да се говори твърде дълго.

Изобщо говоренето сякаш остава свойствено само на анонимните.
Онези, които стават в 7, само заради мисълта да напсуват Милен и да разсмеят Лора. Същите, дето помагат на Бареков всяка сутрин да си има новина и само словоблудстват. Срещу правителството, което сами са избрали. Срещу липсата на закони, които и да има – не спазват. Срещу газовата, световната, междупланетарната и интергалактическата криза.

Най-болезнена, съществена и важна обаче остава кризата на средната възраст. Само дето у нас тя май е криза на всички възрасти. И оглушаваме от малки, защото не понасяме слуха си. За глухите – в петък.

За българите – никога.