04 август 2009

La vida es móvil…

Всеки следващ път, когато стягам куфари, те ми изглеждат все по-тежки. Не знам на какво се дължи. През последната година нямам много ясна представа къде съм и защо изобщо постоянно пътувам. Докато търся НЕЩО по пътищата, макар да не знам какво, само си губя времето. А, освен време, не знам какво още съм изгубил.

Нали за да изгубиш каквото и да е, първо трябва да си го имал?! Да е било твое и да си го знаел. Аз, съвсем честно не знам какво толкова съм притежавал, дето вече да го няма. Приятели – далеч, но винаги на линия. Семейство – също на майната си, но и те на един бутон от мобилния. А аз продължавам да снова напред-назад, по света и у нас, и съм като роуминг в погранична зона. Колкото повече ходя, толкова повече не ми пука. Пътят е време за размисъл И все пак…

Все пак понякога, само понякога и всъщност почти никога не ми се тръгва. Макар на практика да няма защо да оставам където и да е. Макар нищо да не ме задържа никъде. Макар да обожавам километрите под себе си, пейзажът като кинолента и странната магия на придвижването. Пък и уж пътят значел развитие.
Ама не и ако пътуваш с вързани очи. Не и ако не знаеш къде отиваш. И не, особено ако се съмняваш дали всъщност не си тръгнал да вървиш устремено… назад. Не и ако не успяваш да усетиш посоката на силата, която те движи – дали към развитие или към застой.
С такива скакалци в главата тръгвам отново на път. Пак. Към нещо колкото ново и различно, толкова старо и познато. Но, при всички случаи – добро. Вместо да пиша това, сега трябваше да опаковам дрехи в раницата на дивана отляво и сака на пода до мен. Не ми се започва. Още стоя и мисля какво не бива да забравям тук, освен багажа си. Не се сещам къде може да съм си сложил настроението и оптимизма. Тук някъде са и трябва да ги потърся.

Преди това исках да пожелая на всички, които пътуват, да стигнат където, когато и както желае сърцето им. На практика всички пътуваме. Всеки ден и всеки миг. Кретаме, бавим се, вървим, бързаме, бягаме и тичаме без дъх нанякъде. От някого или към него. Препускаме винаги, гонени от страх или преследвайки мечтите си. Но все се движим – уж с цел, а все напосоки.