28 септември 2009

Хапче за душата

Дали забравата днес си струва главоболието ми утре? Морален казус, пред който, за щастие, се изправям само по веднъж на няколко месеца. В такъв интервал напиването е терапевтично, с лечебна цел. Зачести ли – все повече заприличва на битов алкохолизъм.

Обаче другото – това е лично!

Профилактичното напиване боли мааалко повече. Не че знам какво е да си анонимен алкохолик. Някак просто ми се струва, че да сръбваш от дъжд на вятър е доста по-различно от това да се квасиш по навик. Най-малкото – в нередовното напиване няма нито глътка анонимност. Напротив – то се прави за профилактика. Профилактика на чувствата, в която всяка наздравица е всъщност тържествен тост в името на Нейно величество Ситуацията.

Хората всъщност никога не пият заради себе си. Правим го заради други хора. Проблемите, които съществуват, наричаме „ситуации”, само за да не се налага да им търсим решение. Ситуациите са просто даденост. На тях няма какво да им се решава и така определено е по-лесно. А после се чудят чудим „Като боли, що пия?” За да спре да боли за малко?

 

Не знам на някой жив да му е минало. Тя болката си е постоянна и там си стои, и все я има. Кажи-речи като старчески ревматизъм или, хайде, например, хронична алергия. Общо взето – с профилактично напиване само отлагаме мислите си с няколко часа. После те пак ни връхлитат, само че на гребена на главоболието. И тогава, освен с душевната, вече сме се сдобили и с физическа болка, която не лекува първата. Нито с аспирин, нито с главата в стената.

Фармацевти, психолози, измислете хапче за душата!

Не да я успокои като я надруса, а да я излекува. Естественият лек засега е престъпление, а пък самоубийците не ги допускат в Рая.

Наздраве!