07 октомври 2009

Какви бяхме, когато не бяхме риалити?

Все повече започвам да разбирам защо така прогресивно нараства броят на хората, които отказват да бъдат зрители. Не на тези, които имат непоносимост към конкретна програма, а на все повечето, развили цялостна алергия към телевизията. Вече ми се прояснява как така някои мои познати дори нямат телевизори в домовете си. За какво да си ги купуват? Само да забърсват праха от тях? Вместо това – растящ, според мен, процент решава да (е)мигрира в Интернет.
 
И по двата най-гледани канала у нас някой танцува. Кой може, кой не може – куцо и сакато е на хорото. Убеден съм, че съвсем скоро и в Нова, и в бТВ ще запеят. Всъщност, вторите вече и това правят, но поне не в отделен формат.
ekrana.info
Това лято, щем-не щем, станахме свидетели на най-мащабните рокади в историята на родното телевизионерство. Двата основни канала съперници вече не се задоволяват само с мерене на рейтинги, а разменят партньорите си като в евтино порно. Не е трудно да прозреш колко откровено смешни са подобни размествания на пазар като нашия – микроскопичен, а пренаситен. Битката е за вниманието едва на 2 милиона души, чиито реален брой е… относителен. И за много, много пари от реклама, което всъщност осмисля усилията.
 
От реализацията на първото българско реалити минаха цели, едва или само… Абе, всичко на всичко 6 години. За толкова време - всяка есен, докъм пролетта някой някого наблюдава, друг оцелява, трети се учи да пее, да блее, да пази равновесие. От тази година някои ги е страх, други казват истината… Макар че последните по-скоро я продават, уж истината. Доста отдалеч успях да стигна и до първопричината за горните ми размисли.
 
Снощи затрудних храносмилането си с поредния епизод на „Цената на истината”. Новото шоу на НОВА, за небивала изненада на публиката, отново се прави „по утвърден световен формат”. В епизода, на пръв поглед, нямаше нищо необичайно: серия „шокиращи” въпроси, куп оръфани роднини и саркастичните коментари на водещия за гарнитура.
 
Девойката доброволка на детектора обаче привлече вниманието ми с друго. Не с визията си на треторазредна фолкаджийка. Забавлява ме това, че момичето всъщност участваше, за да завърши този си стил. Накрая, срещу пресолената си искреност в ефир, танцьорката се отказа с 10 бона. В аванс вече знаехме, че сумата й е необходима, за да иде и тя в силиконовата долина. Или, по-скоро – за да съгради силиконови хълмове. Та, съвсем в прав текст: Цената на истината се оказа 10 бона за нови цици. Няма да питам с какво толкова ще ги пълни, че не й стигна половината сума, примерно. Класика на кръчмарския разум по тези географски ширини.
 
Сетне ме зачоплиха съвсем други, не музикални въпроси. Опитах се да си спомня какви бяхме, когато не бяхме риалити. Тогава, когато телевизията не беше реална, а си беше просто телевизия. „Просто телевизията” беше ли „проста телевизия”? Какво гледахме, преди Брадъра да обърка всичко през 2004-та? Какво слушахме преди да почне Мюзик айдъл? Как въобще сме живели, без да пращаме смс-и, за да спасим или изгоним някоя маймуна, дето се кълчи, или грачи? Като казах маймуна – липсва ни живо шоу от зоопарка!

Реалити. Очевидно сме оцелели някак и без това. Сега обаче се налага да оцеляваме въпреки него. Напук на всички мултифункционални таланти, които са готови да се разчекнат и пресипнат, за да спечелят публиката.
 
Не ме разбирайте погрешно, аз също гледам телевизия. Все още. Просто се плаша, че съм забравил какво беше без дълги лайфове и режисирани състезания. Без 20 камери да ти се пъхат в чинията и да инспектират дали си миеш добре зъбите. Без да ядеш буболечки, да унижаваш близките си, или да оцеляваш на остров.
Наистина съм забравил. Може ли някой да ми припомни?