27 февруари 2010

Да си поръчаш сън

Понякога ти се иска да избягаш. Да се скриеш. Или, най-добре, да изчезнеш. Това желание обикновено се придружава от мисли в различна поредност, но приблизително с един смисъл: „Не трябваше да става така! Аз друго се опитвах да направя. Какво ми става? Не мога да се позная! Защо се вардя, като никой не напада?”

Тези псевдодиалогични терзания са познати на много от вас. На много от нас. Има дни, а понякога и седмици, в които ти се иска просто да не си се събуждал. Които те карат да проклинаш мига, в който си подал крак изпод завивката, за да се изправиш и задействаш...

Бедата идва, ако тези дни и седмици неочаквано се превърнат в месеци, а месеците примирено се струпат в години. С течение на времето желанието да бъдеш отнесен от таратайка на червен светофар се видоизменя. Бричката става ТИР, шосето – магистрала. После се виждаш размазан от свръхскоростна влакова композиция. Два пъти. Двупосочно – за по-голяма сигурност и с отстъпка от крайната цена.

Накрая вече няма ни возило, нито асфалт. Представяш си се застанал на входа на черна дупка, как решително правиш последната крачка, преди да усетиш за милисекунда пагубната й гравитация…

Такива са мечтите, когато вече не искаш да мечтаеш съзнателно. На това приличат. Докато си буден правиш планове как да се затриеш най-атрактивно. Поне едната сензация да оставиш след себе си, да говорят и за тебе хората три дни, като за чудо.

Ама не! То, ако наистина се мреше толкова лесно и зрелищно – никой нямаше да се радва на ефектите в киното.

Затова по-добрата алтернатива на самоубийствените фантазии са желаните сънища. Докато си буден – можеш да „заповядаш” на мозъка си да мъдри „100 причини да се линчувам тържествено”. Заспиш ли обаче – нямаш контрол. Тогава няма на кого да нареждаш как и какво да ти се присъни. Оставяш се на подсъзнанието. Онова, което (независимо дали е мръсно) не искаш да чуваш, като си буден. Същото, на което налагаш автоцензура, докато очите ти са отворени.

В сънищата можеш да избягаш. Можеш, но никога не знаеш къде точно отиваш. А щеше да е толкова хубаво, ако имаше как да си поръчваш каквото искаш да видиш. Индивидуално или по каталог. Аз например всяка нощ бих сънувал едно и също нещо. Мисля, че никога не би ми омръзнало. Без кошмари, без жертвоприношения. Само блажено доволство от факта, че с поръчания сън си успял да противостоиш на злото в себе си.

А зло има у всеки човек. То е нашият имунитет – вродено средство за самоотбрана. Въпросът е дали го насочваме правилно. Срещу истинските врагове ли стреляме, или срещу онези, които погрешно смятаме за такива? Какво става, ако прицелим самите себе си? Ако собственото ни зло, вътре в нас, се превърне в автоимунно заболяване? За да ни атакува докато си мислим, че работи за нас?

И тогава биха били полезни сънищата по поръчка. Те щяха да имат целебен ефект. Щяха да са победната армия в личната ни вътрешна война. Миротворци по бойното поле на душата. Заспиването щеше да е като временното военно примирие по време на Олимпийски игри. Щеше да дава отсрочка за възстановяване на силите. Необходимото условие ако искаш все да остане нещо за доразрушаване в продължението.

Такива щяха да са режисираните сънища – пауза, почивка, презареждане. Както и утеха за този, който ги сънува.

Но, не. Все още нямаме технологичния лукс да избираме от меню какво да става като заспим. Не можем да изпратим SMS на кратък номер. Нито да пълним по Интернет виртуална съновна кошница. И да наддаваме на търг не можем. За тази цел не са направили клавишна комбинация. Сънищата нямат и Фейсбук. Нито Twitter. Не става и с мейл.

Можем да разчитаме само на случайността. Но пък сънищата всъщност не са случайност. Те са просто желания, страхове, спомени или прогнози. Нищо повече. Но пък са лек. Рестарт и обновяване.

Ти какво сънува снощи?


Харесахте ли Лимонадената фабрика във Фейсбук?