21 май 2010

Модерният номад – стопаджията

Онзи ден, докато пътувах обратно от Сърцето към Себеуважението си, отново се намери един уникален чешит да ме изненада. Лангъркам се аз нейде между Шумен и София и съм си намерил занимавка за автобуса. Все пак са си 6 часа със задръстването. Затова си разнасях в двете посоки „Теория на международните отношения”, която иначе планувах да съм прочел още преди месец. Е, планувах, ама не стана!

По дупките на този кратък маршрут оставих и бъбреците си, и камъните, дето бяха в тях. Та, викам, що да не си оставя и зрението? Залавям се и почвам да чета какви са тия отношения и между кои народи са. А в автобуса тихо, топло и спокойно – точно като за книжка. Плюнча пръсти и след два часа вече отгръщам тридесет и петата страница. Грабна ме, бе! Даже си правя сметки, че в оставащите 3-4 часа ще смеля поне една четвърт.

Хубаво, ама слизаме за кратка почивка в Търново и прекъсвам Голямото четене, по план само за 20 минути. Хапвам, пия кафе и обслужвам някои други биологични нужди. Тръгваме и аз пак разгръщам книжката. Забелязвам с доволство, че чичката, дето ми хъркаше два часа от лявата страна, вече е опразнил седалката. Прибрал се е да дреме вкъщи, а за мен – повече място.

Да, обаче не’къф друг пич около четиридесетте се промъква откъм предната страна на возилото. Пита ме дали до мен е свободно. „Не – мисля си – не виждаш ли ‘де седи егото ми”, но на глас му казвам да седне. При това – любезно. А той, моля ви се, ме моли да си разменим местата! Ами, хубаво, от мен да мине…

Разгръщам си до точната страница, обаче усещам как пичът ми нарушава аурата. Осезаемо иска да си говори с мене. Един такъв – надвесил се и само чака да го погледна, за да ми разкаже за кариеса на сина си и неразбориите с третата му братовчедка по бащино-лелина линия. Хвърлям му жален поглед и обяснявам колко много имам да чета, като дори посочвам нагледно. Той обаче явно държи да ме занимае и лее някакви неща за времето, за дупките, за природата… Реших, че възпитанието ми изисква да му отделя десетина минути, преди да затапя уши и да набримча “Leave me alone” на MJ. Достатъчно силно, че и спътникът да чува посланието.

Само че покрай приказките за дупките дочувам нещо, което буди любопитство. „Преди като пътувах на стоп…”, казва чичото до мен и веднага надавам ухо. Значи – натъртвам – си стопаджия?

Това всъщност е въпросът, дето ми попречи да продължа отвъд 35-та страница. Отприщва се един тричасов разказ, който отначало мисля да запиша. Малко по-късно обаче разбирам, че няма смисъл да опитвам. Стопаджията препуска през толкова много истории едновременно, че после нямат сглобяване. Решавам само да слушам и връщам телефона в джоба си без да го включвам на запис. Анонимният събеседник говори припряно и жестикулира толкова енергично, сякаш иска да ми изчете на глас „Майстора и Маргарита”, а има само 180 минути на разположение.

Споделя ми, че допреди няколко години хобито му било да пътува из страната на стоп. Питам някак русо и наивно дали не е малко… опасно да се возиш при непознати на дълги разстояния. Все пак водач, който те качва отникъде като случаен превоз не може да се сравни с таксиметър. Нищо, че и двамата не ги знаеш. Обяснява ми, че това е въпрос на елементарна психология, стратегия и преценка. А в ушите ми кънти неизказаното по мой адрес „…каквито ти явно нямаш”.

Толкова се захласва в разказа си, че започвам да усещам. За тази странна птица стопаджийството е като занаят, като тайнство или изкуство. Учение, в което трябва да бъдеш посветен стъпка по стъпка. В неговите тънкости и клопки, в особеностите и всеки детайл, който убягва на другите. На онези, които си плащат за превоза. Сякаш слушам запален рибар да ми говори за видовете стръв. Или комарджия да ми разкрива триковете си. Започвам да си пукам пръстите от яд, че говори толкова разхвърляно. Инак би било идеалното портретно интервю. Доста по-късно си давам сметка, че дори не го попитах за името му…

Увлече ме. Често прекъсва и без това несвързания си разказ заради внезапно изникнали спомени. „Ето тук, на този разклон за Еди-къде-си да знаеш колко чаках една зима…” После не се сеща докъде е стигнал с историята и започва нова. Отначало не ми пречи, защото само събирам от колорита му, без да внимавам особено какво точно ми говори. По-натам обаче започват да ме блазнят и подробностите. Започвам да го завръщам и скоро „Чакай сега, довърши първо това!” се превръща в единствената ми реплика. То смееш ли да го прекъснеш иначе. Ще почне всичко наново!

Обяснява как преди редовно пътувал на стоп до Варна, защото имал един приятел, който му записвал аудио касети на Pink Floyd. Спрял, когато и касетките излезли от употреба. В главата ми вече не звучи Майкъл.

За спешни случаи си имал реквизит – две моряшки униформи. Твърди, че шансовете някой да те съжали и да спре нарастват с броя на пагоните. Часът, както и точното ти място на платното също имали голямо значение. „Например – съветва ме – няма как да спреш някой голям ТИР, ако на пътя няма отбивка”. Отбелязва, че за него винаги по-важно е не да стигне директно до целта си, а да го направи възможно най-бързо, без значение колко пъти ще смени колата.

Леко скептично подпитвам как така всички го возят без да искат отплата. Веднага ми дава да разбера, че не е само бъбрив, но и бързо схваща. Реванширал се като предварително посочвал на водачите къде по познатите му пътища има полицейски постове, както и кой маршрут е по-кратък. Поглеждам го с укор като свещеник след изповед, а той се оправдава, че на големи разстояния хората ценели компанията. „Може и така да е”, отвръщам му, и се сещам, че по дългите междуградски линии шофьорите също са двама. Пък и, допълвам на ум, щом говори толкова много, поне им помага да не заспиват.

Спътникът ми обаче разбира и другата част на въпроса. Затова не пропуска да ми разкаже как, докато живял във Варна, веднъж попаднал на мъжки ласки в обществена баня. Твърди, че било по грешка. Да речем, че му вярваме :)))

Отдавна ми е хрумнала и най-логичната питанка. Щом е професионален стопаджия, защо днес пътува до мен с автобус? Отговорът, ясен – пичът е в командировка. Тоест – плащат му билетите. От там разбирам и че работи за български телеком. Опъва кабели като част от група за техническа поддръжка. Приликите с пътуването от филма „Всичко ни е наред” започват да ми идват в повече. Не заради компанията, а заради иронията. Слава богу, че вече минаваме Витиня. Отплесваме в малък спор дали тунелите са три или четири. Говори ми още и не спира да жестикулира, но вече съм изключил. Малко по-късно слизаме. Казвам му какво да хване до хотела си и го пращам да си купи билет. Нали от няколко години вече не пътува на стоп…

Разделяме се топло като първи приятели, а съм го срещнал преди три часа. Никой не се сети да попита как се казва другият. Не беше и особено нужно. Този „пич”, както го наричам през цялото време, просто защото не знам името му, за мен си остава Стопаджията. Онзи от следобедния автобус на 16 май. С прошарената коса, около четиридесетте. Същият, който твърди, че е много добър на тенис корта и обича F1.

Ако го чуете, видите или го познавате – предайте му да се обади за лично интервю. Или за да пием по бира…