24 юни 2010

Пиши три. Моля, г-н професор!

Изпитна сесия. Четвърта поред. Остават още точно толкова и вече ще притежавам образователно-квалификационната степен бакалавър. Макар че да приравниш понятията „образование” и „квалификация” по нашите географски ширини е проява на завидна наивност или надменно недомислие. В абсолютната среда на началния си академизъм вече мога риторично да попитам и вас. Това, че на хартия пише колко много си образован – прави ли те наистина квалифициран да си вършиш работата? Да, с малко късмет ти намира назначение. Но от там нататък? …

Придобитата квалификационна степен е официално академично и правно доказателство. Този, който я е получил, би трябвало да притежава нужните за нея качества. По първоначална идея висшистите са най-ерудираната социална прослойка. Те не могат да са много, защото са подбрани, отсети от системата. Те са най-добрата част, елитът на обществото и затова странят от масите. В духа на идеята за университета като обител на Избраните, висшето образование не е масово. То не само не е лесно за получаване, но и не бива да е общодостъпно. . .

Както обаче се случва с всички хубави идеи – и тази много бързо се извращава. Извращава се, когато става достижимо за всички. Днес висшето образование в България се схваща едва ли не като естествено продължение на задължителния гимназиален курс. „Учи, мама, учи, че да не работиш” е класическата реплика, която чува всеки (мало)умен дингил, изкретал някак до 12-ти клас. Отличен (3)

Вложеният по рождение в тази сентенция смисъл е, че умните хора си имат кой да работи вместо тях. Сигурно защото излизат с кетап за професионални, високо квалифицирани тарикати. Представи си пък, че са магистри… За нагоре – дума да няма!

Такова поне е народното схващане. А истината очевидно е друга и малко по-различна. Не е вярно, че учим, за да не работим. По-точно е, че учим за безработни. И излизаме направо професори по безработица. Тясно специализирали в обширната наука как да НЕ си свършим работата качествено. Квалитет, квалификация – враг на всяка демокрация! Като започнах с фолклора – нали се сещате за шопската мъдрост: като ти се доработи, стой и чакай да ти мине.

Завчера говорих с мой преподавател в университета. Стана дума за това, че за разлика от средното, висшето образование е пожелателно, а не задължително. Затова то не бивало да върви в коловози, а само да дава насоки за индивидуалното развитие на личността. Хубаво звучи. Много прекрасно даже. Само че…

За да проработи индивидуалното развитие на българската университетска единица, първо трябва някой да спре поточната линия. Да извади от строя ръждясалите ремъци на конвейра, който бълва безработни интелектуалци на килограм. И то само за да се прибират повече семестриални такси и субсидии. В този смисъл всеки студент наистина е много скъпа бройка за университета си. Отпадането е допустимо само в крайни случаи.

А дори няма да започна темата с уреждането на изпити, прибирането на лекторски, продажбата на учебници от автора и случаи, в които той дори не помни в кой курс е влязъл да говори… Да не изпадаме в дребнава конкретика. Нека бъдем над тези неща…

Във време на криза министрите заговориха за съкращаване бюджета на държавните ВУЗ-ове. В отговор – ректорите не помислиха да намалят годишните си квоти за прием. Вместо това заявиха намерение да повишат таксите. Да живей!

Би било добре висшите училища да са… по-скоро училища. Не тезгях за продажба на дипломи на разсрочено плащане. С погасителен период средно от 4 до 6 години. Като измислим как да стане това – тогава вече може да мислим за индивидуализъм в образованието.

В една шепа България университетите са повече от работещите големи заводи. Това ме кара да се питам: кой ще копае лозята в Страната на висшистите? Кой ще меси хляба в Страната на магистрите? И, щом всички учим за шефове – кои ще са ни работниците?

Пиши три. Моля, господин професор! Всички ми искат висше, като ги питам за работа. Всеки гледа, че е взето. Споко, професоре, никой не пита как.

|| OЩЕ: За пастърмата и кренвиршите (Dnes.bg)