22 октомври 2010

Съмва ли се в тъмното?

Народните поговорки винаги ми дават насока за размисъл. В тях има твърде много истина. Да вземем за пример дори първите ми детски спомени. Още тогава съм усещал, че утрото наистина е много по-мъдро от вечерта. Когато още ходех прав под масата, не можех да си завържа обувките и перчемът ми стърчеше много повече, помня че светът беше различен и много по-прост. Но помня също, че и тогава не се примирявах лесно с несправедливостите.

Да ме принудят да си легна в 8, веднага след „Педя човек”, бе истинско оскърбление за детската ми психика. Изглеждаше ми несправедливо наказание. А не беше. Защото всяка добра майка, като моята, знае: който се мръщи, че ляга рано, после се мръщи и че става рано. Съдба… Къде ти сега някой да ме приспи преди новините! …

Днес, малко след рождения ми ден, вече не съм чак толкова мъничко човече. И май съм започнал да се примирявам доста повече. С обстоятелствата, с хората, а най-вече – със себе си. Разбрах и все още продължавам да разбирам по трудния начин, че има неща и личности, които не мога да променя. Най-трудно от всичко ми изглежда да променя себе си. Невъзможно дори.

Затова си мисля… хубаво, че утрото е по-мъдро от вечерта. Повечето големи и мътни дилеми на разсъмване вече са се смалили. Или поне, като преспят, се изясняват повече. Времето, за което даден въпрос отлежава в главата ни, помага на трезвата преценка. Премахва последиците от необмисленото, импулсивно действие, породено от афект…

Но какво правим, ако след вечерта – мъдрото утро така и не дойде? Какво правим, ако не съмне и си останем залезли от премисляне?

Мога да преброя на пръсти случаите, в които съм се подчинявал на импулс. А това е лошо. Даже не толкова лошо, колкото тъжно. Защото, питам се, къде ще му излезе краят, ако цял живот предпочитам да играя на сигурно? И въпреки това продължавам да не обичам риска… Продължавам да се съмнявам, че вероятно знам, че сигурно ще мога и надали ще ми е трудно. Претеглям, премислям, заспивам, будя се, после пак тегля, и пак мисля. И пак заспивам. И всичко си остава същото. Иначе се променям, но не вярвам да е от мен самия. По-скоро май са естествени последици от скоростта на времето. А то ускорява все повече. Спри, че ми се зави свят!

Дали е нормално на 22 да се чувствам преждевременно остарял? Не помъдрял. Остарял…

Ако вечерта ми не свършва – ще ми пратиш ли назаем твоето утро? Моето се е загубило. Не идва.