01 ноември 2010

Университетът стои!

Дървена врата, залостена и забравена от десетилетия. Малка тераска, колкото да вземеш глътка въздух. А сега по тях – паяжини. Дворчето, на което извеждат, сякаш задрямало в сянката на безвремието.

Снимката е любителска. Направих я преди трийсет дни, докато опитвах да съкратя пътя си през Ректората на Софийския университет.

Е, не само че не го съкратих, ами дори се застоях повече. В едно от крилата беше открехнат прозорец. А през прозореца – тази гледка.

За първи път виждах с очите си и даже усетих нагледно колко стара е сградата, в която се намирам. Как безсилно е времето пред Духа на Университета. Способно да изплете изкусно своите паяжини, но не и да надвие академизма…

Паяжините на времето само препречват вратите. Не ги събарят. А в капана на паяка попадат единствено хората. Хората са преходни. Университетът не е. Днес влизаш. След няколко кратки години си вън. Ако решиш да останеш – пак няма да е повече от половин век. После, по един или друг начин, все си отиваш. А той остава. Университетът стои. Стоят и паяжините.

Остават си, все тъй гъсто и дебело изплетени. И тук-таме у тях се омотал я някой ректор, я някой министър. Но! Те са преходни. Всички си имат мандат. Алма Матер няма. Всеки професор-доктор на историческите науки е наясно, че историята никога не свършва. Затова и Софийският университет не може да свърши. Той Е историята. Ще го има винаги.

А управата… Всяка управа е до време. Мандатът може и да е дълъг, но не е вечен, нито дори вековен. Още по-малко – 120-годишен. Университетът вече е на повече. Никой от ректорите му не е. Никой от министрите не е. Няма и да бъде. Не че не им желая дълголетие, напротив. Ама и то свършва все някога.

Университетът ще преживее и днешния протест. Както е преживял много други преди него, и сигурно два пъти повече в бъдеще. Аз няма да отида. Не и докато тълпата отпред продължава да не знае за какво протестира. Какви са исканията й? Кои са лидерите й?

„Проблемите на висшето образование” няма да се решат с демонстрации, ако ще и от Гърция да дойдат да протестират с нас. Промяната нито е продукт на разнородно мрънкане, нито ще излезе от развален мегафон. Тя не изисква „саможертвата”на няколко стотин премръзнали студенти. Не и този път.

Промяната ще я бъде само ако я роди управленска воля. Пресипналите възгласи по улиците само уморяват хората. Управленската воля ще се появи все някога. А ние не бива да натискаме родилката по корема, с тъпата надежда да вземе да ражда по-бързо. Защото, ако на промяната не й е сега времето – ще дойде на този свят недоносена. И после може да е с малформации.


По ирония направих снимките на 1-ви октомври, когато пак имаше протест. Първият – за топлата вода. Тогава и аз бях преметнал кърпа през врата си в знак на недоволство.

После с нея не можах да изтрия дори само срама си, че от многото кандидат-стачкуващи, накрая се събра шепа хора. Напоследък студентските протести са като летен дъжд – начесто и за кратко, колкото да намокрят, та да се подхлъзнем.

Днес се надигат и преподавателите. А ние, последно, с кои сме? Срещу ръководството на университета ли стоим, политиката на Кабинета ли упрекваме? Или пак не знаем много точно, но е важно да сме навън? Докато продължавам да чувам „Мен не ме интересува какво искат другите, аз съм тук заради себе си” – няма смисъл от студуване по улиците.

А! И честит национален празник. Дано се събудим!