30 ноември 2010

Блоговете не са лични дневници

Не знам как се утвърди повърхностното схващане, че личният блог най-често е синоним на личен дневник. Това е все по-далеч от истината. Вярно, тук наистина мога да напиша всичко, което искам. Но искам ли да напиша всичко, което мога? Искам ли мислите ми да са достъпни за всички? Особено за тези, които са преки участници в тях? Не, за Бога! Ето защо „ме нямаше” 3 седмици. Но сега се върнах. И пак пиша. Това не се лекува.

Не е лъжа, че и в Лимонадената фабрика може да намерите дузина постове в характерна стилистика. „Станах, измих си зъбите, чукнах две яйца на очи и изгорих препечените филии…” Хората обичаме да споделяме със света такива „интимни детайли” за себе си. Отиваме и по-далеч – с охота „доверяваме” как се е представило гаджето снощи, раздаваме съвети, споделяме теории. Описваме драми, градим критики и отправяме апели. Това правим всички пишещи мишоци – като започнеш от шестокласника с прекалено много свободно време и свършиш с професионалния автор, който вече никой не ще да чете. Но нека сме честни пред себе си…

Това на практика не значи нищо. Не разкрива чак толкова съкровени подробности. Нито бележките за устната хигиена, нито съветите срещу упорити гъбички по краката представляват същината на един истински дневник. Истински като онези, които пишехме на тетрадка от вестникарска хартия и криехме под възглавницата. Там записвахме мислите си такива, каквито са дошли. Редяхме ги разбъркано и нелогично, без това да ни пречи. Защото знаехме, че единственият читател на личния дневник по подразбиране е неговият автор. И тук-таме някой интригант, което будеше смут и чувство за груба намеса в личното пространство. Като че ли цяла ера преди личното да стане ПУБлично в Интернет. И целият смешно-трагичен стремеж да сме публично познати преди сами да се познаваме. По две причини: естественият порив да се покажеш, и освен това – да се сравниш с другия.

Какво обаче се случи, когато тетрадката се дигитализира? Тя умря. Написаното стана по-премерено, за да не обиди читателите. Стана тактично, за да не издава твърде много. Защото не се знае кой чете. А това може да се окаже проблем. Започнахме да пишем истории не за да оставим част от душевните си драми върху листа, извън нас. Това мина на заден план. По-важното сега е не какво си споделил, а как си го направил. Първото условие е да си го написал така, че да задържи читателя докрай. Иначе той може да се отегчи и да си тръгне. А ти не искаш така. И аз не искам така. Предпочитаме никога да не копаем на дълбоко. Вместо това – „псевдосподеляме”. И после сме щастливи, че псевдосподеляме. Дори споделяме, че псевдосподеляме. И тогава пак не е достатъчно дълбоко.

Всеки проблем има ясна причина. Една истинска причина, която ти много добре знаеш. Преди пет-десет години би я написал на хартия, за да ти олекне. Вместо това – сега ще я премълчиш. Ще я премълча и аз. Понякога е лошо да имаш малко, но отбрани читатели. Случва се да ги познаваш поименно и те да познават теб. Хич не е хубаво, ако искаш да кажеш нещо само на себе си, а вече си отвикнал с хартия и химикалка.

Интернет не дава този комфорт. Казва го човек, който изпада в криза след 4 часа, в които не е на линия. Мрежата налага задължението внимателно да избереш какво да споделиш. На някои им натежава и се отказват от половинчатите недовършени истини. Други се чувстват комфортно именно така – загадъчни. Трети параноично започват да крият всяка подробност около себе си.

Представете си, че сте заставени да търпите свой колега, който адски ви дразни. Ще го опишете ли в Интернет, ако знаете, че той чете редовно страницата ви? Примерът е прост, а разновидностите му не са чак толкова много.

Знаете ли кое е най-жалкото? Човек винаги се старае да избяга от истината. Да я скрие като издайнически белег. Да си намери по-комфортна реалност. Стигнахме дотам, че си създадохме уж наши светове. А дори в тях не можем да си позволим лукса да бъдем себе си…