27 април 2011

Кулата на мълчанието*

Чувстваше се по-сам от всякога. Студенината, грубостта и безразличието наоколо бавно го убиваха. Искаше да се скрие от фалша и грозотата, обзели този свят, но не можеше да избяга. И как би могъл, като не виждаше нищо друго, освен разруха наоколо.

Хората си бяха изградили дебели каменни стени, в които зазидваха душите си. И всеки опит за пробив в защитата беше неуспешен. Може би защото живееха във време, в което камъните още не можеха да говорят…

И тъй, всички се бяха затворили в своята мъничка самотна крепост. А Той стоеше отвън и търсеше вход към сърцата им. Изглежда обаче и входът беше блокиран. Пробвайки да се вмъкне някъде само ожулваше кожата си по фасадата…

Студено му беше. Другите се топлеха на евтино гориво – с лъжа и празни думи. Това гориво нямаше опасност да се свърши.

Накрая, след като повярва, че никой не може да окове една душа така, както тя сама се оковава, Той реши че е време да стори нещо. Единственото, което му дойде на ум, бе да пита за съвет. Но кого, за Бога? Кого, след като отдавна беше сам и не намираше никой? Крепостните стени около всички бяха толкова дебели!

И тогава, без чужда помощ и подкрепа, Той започна да строи своя собствен затвор. Своята собствена каменна Кула на мълчанието. Съгради я, съзнавайки че така единствен определя присъдата си.

Сам... за него там бе истината – някъде в самотата. Истината, че човек се ражда, живее и умира винаги, винаги сам. Дори след толкова години, прекарани в Кулата, Той продължи да се пита кой навремето подхранваше онази опашата лъжа. Лъжата, която твърдеше, че общността, в която живеем, може да премахне участта ни да бъдем сами. Че човекът с приятел до себе си не може да изпитва самота.

Щом погледнеше надолу от студения си прозорец, винаги виждаше само зидовете. Ако някога видеше нещо различно, щеше ли въобще да го разпознае?

март 2006


*
Започвам поредица от няколко текстове. Изрових ги дълбоко от архивите. Въпреки козметичните корекции, които нанесох, се оказа интересно да прочета какво съм писал преди време. Радвам се, че близките ми не са взели насериозно тези редове.
На моменти звучат като думи на самоубиец С отворена уста