27 май 2011

Страхът е майка на жестокостта

Монтен

Страхът е може би най-силното човешко чувство. Именно той поражда омразата. Когато се страхуваме от нещо, ние всъщност повече… го мразим. Страхът не е вроден, той се придобива. Истинският страх може да добие неподозирани размери и последици. Страхувайки се, обикновено хората извършваме повече злини, отколкото ако само мразим. И също като заразено дърво, и това чувство трябва да бъде посичано от корен.

Ако всичко обаче бе толкова просто, никой нямаше да се страхува. Страхът е като тумор, който дава стотици разсейки. Тъй както ракът прониква бавно в телата ни, така и страхът покорява душите ни. Той създава зависимост. А ако друг съумее да се възползва от тази зависимост, страхливецът веднага става подвластен. Казвайки „страхливецът”, целя да подчертая една много важна подробност – че всички сме страхливци, независимо дали го знаем. Страхът не е болест на отделния човек, на обществото или нацията. Той е пандемия на цялото човечество. Но ЗАЩО страхът ражда жестокост?…
  Контролирани и командвани посредством заплахата от реализиране на най-големите ни страхове, хората можем да извършим неща, каквито никога не бихме сторили. Тогава жестокостта се превръща не просто в защитната ни реакция, а дори в инстинкт за самосъхранение. Когато този инстинкт се задейства, престават да са от значение съвестта, честта и достойнството.

Тогава вече е важно само едно – животът. Човек би дал всичко за да живее. Би извършил всичко за да оцелее.

Да се възползваш е умение, да манипулираш е изкуство. Всявайки страх никой не печели уважение, но предвид резултатите –това едва ли е от значение. Ако страхът е покорство, страхът дарява власт. В страха си всеки стига до крайности, а жестокостта в същинската си форма е също една крайност. Страхувайки се, ние се превръщаме в мощен инструмент в ръката на манипулатора си.

Жестокостта, породена от страх, би могла да се разглежда и по друг начин. Като своеобразен протест на страхливеца срещу страха. Проявената жестокост може да се тълкува като демонстрация на сила, самообладание или като себедоказване. Тогава се получава един омагьосан кръг, където целта е „да докажем на страха, че не се страхуваме от него”... което води до нови и нови злодеяния. В този лабиринт без край единственият изход е да спрем да се страхуваме. Това обаче едва ли ще се случи. И ако страхът ни винаги е следван от жестокост, а всички хора сме страхливци, това значи ли че до един сме жестоки?

Някой беше казал, че е много по-лесно да простиш лъжа, отколкото истина. Ще си позволя да перифразирам – може би е по-лесно да бъдем жестоки, отколкото да сторим добрина. Може би страхът, подхранващ злото у нас, е много по-силен от любовта, даряваща доброто. Страхът наистина ражда жестокост, защото човек е жесток дари към себе си. Тъкмо затова трябва да се страхуваме от собствените си способности.

януари 2006 г.

-------------------
*Поредица от архивни текстове. Оказа се интересно да прочета какво съм писал преди време.