30 април 2012

Улица “Рибарска”

sмрачаваше се. Изгарящото слънце тъкмо се беше скрило зад крепостната стена на замъкa, останал тук още от арабско време. Това накара градчето да се разшава. По тези ширини залезът беше благословия. В неговия час сякаш се разваляше магията, която денем държеше обитателите му в буден сън. Туристите оставяха плажа и се застичаха в няколко ръкава към примамливите кръчми. Бързаха да се покрият от издишащите жега улички и изглеждаха толкова жадни, че всяка близка дупка с климатик им вършеше работа.

А такива дупки имаше много – като почнеш от онези четирите на съседната улица и стигнеш до крайните квартали. Бяха навсякъде и предлагаха евтино утоляване на всеки вид жажда – алкохолната, безалкохолната, душевната. И, разбира се – плътската.

Тази жажда, макар да се утоляваше нерегламетирано, през туристическия сезон беше най-люта. Твърде жалко, че от подобен вид услуги се възползваха основно грозновати мъже. Десетките жилави морячета, пристигащи в пристанището на всеки няколко часа, винаги си уреждаха по нещо безплатно. Рядко се случваше да се бръкнат дори за хотелска стая…

Обикновено отсядаха при избраницата си за нощта, или поне при последната по ред на номерата. Често обаче се случваше тъй, че дори момичетата на повикване си плащаха, за да си осигурят компанията им. Като запознати със занаята – работещите девици поне не се заблуждаваха. Отдавна се бяха отказали да вярват в приказката, че морякът оставя по една любов на всяко пристанище. Истината бе, че тези млади мъже не обичаха никого. Освен, може би, майките си. Но и тях никой друг не ги обичаше. Това важеше в общия случай…

* * *

След не повече от три часа целокупното население и всички леко подпийнали гости щяха да се запътят към огромната бетонна платформа, вдадена навътре в морето. Тя беше побрала отгоре си две дискотеки, шест нощни клуба, три магазина за цигари и алкохол, плюс осем дюкяна за бързо хранене. Както и гузната съвест на поне двама висши чиновници, отговорни за градоустройствения план. Бирените кенове вече бяха премръзнали като просяк на Коледа.

Е, всъщност Коледата тук не беше чак толкова студена. Стотици бутилки с твърд алкохол също търпеливо чакаха да бъдат опразнени. Персоналът плакнеше чашите през пръсти – и без друго поне половината от тях щяха да приключат строшени на сол в контейнера утре сутрин. Не си даваха зор с миенето, за да имат сили за метенето.

Точно в девет без двадесет електрическите фенери светнаха по команда. Улица „Рибарска” вече не беше тъмна като Пъкъла. Девойката се бе отскубнала от ръцете на своя втори мъж секунди преди някой да ги види. Така беше по-добре и за двамата. Никой не биваше да знае. А и за какво? Той отплаваше след три дни и щеше да се върне след шест месеца. После щеше да остане няколко седмици при нея и да замине отново. А тя нямаше да го чака. Не беше както в приказките.

Тя щеше да живее живота си – така, както я беше помолил и той. Както сигурно сам правеше в другия град, ужасяващо далеч от този. Пак щяха да се видят като си дойде. Всеки път щяха да се срещат, без значение след колко време. Въпреки че тя щеше да се омъжи и да има две деца. Момченце и момиченце, заченати наистина от законния й съпруг, а не от хроничната изневяра.

Пак щяха да крадат секунди, докато светнат фенерите. И пак на улица „Рибарска” морякът нямаше да иска да я пусне. Щеше да я стиска в ръцете си, неведнъж оставяли синки от страст по бялата й кожа. Тя пак щеше да излъже мъжа си, че се е ударила без да иска. Той щеше да се направи, че й вярва.

А любовникът й твърдеше, че я обича повече от всички други. Поне не отричаше, че има и други. Тя пък имаше само него, преди да се запознае с бащата на децата си. После остана цяла вечност вярна изключително и само на двама им.

Салим не знаеше тази история. Беше просто момче и не си вреше носа в работата на другите. Вместо това гледаше своята. Вдигна кепенците на дюнерджийницата. От току-що запаления шиш се разнесе миризма на прегоряло. Мътните го взели! Огънят пак се усили сам.

За трети път казваше на чичо си да смени вентила за газта. Старият обаче само се чудеше как да изкрънка по едно евро отгоре от всеки разгонен турист, който се е объркал да доплава дотук. Месото пак се овъгли, без да се изпече. Това, разбира се, значеше, че е за боклука, а момчето отново остава без надник. Понякога се чудеше защо ли всичко не се запали, та тази робия да свърши веднъж завинаги.

Морякът и чуждата жена подминаха ламаринения ковчег на Салим и пуснаха ръцете си. В онзи миг на раздялата дамата знаеше – кавалерът й ще проследи с поглед всяка нейна крачка надолу по стръмното. Щеше да запомни всеки миг от последната им среща, защото нямаше да я види скоро.

Салим свали прегорялото месо от шиша и го метна в контейнера за боклук сякаш беше граната…

2009 г.


Харесахте ли Лимонадената фабрика във Фейсбук?