05 април 2013

Скитнице, да си беше седяла в Космоса

ревюто е за filmche.net
> ОФИЦИАЛЕН ТРЕЙЛЪР <

Знам, че много от вас се съмняват и ще искат да се уверят лично, но ви казвам, повярвайте ми! По-нелепа героиня от Бела Суон-Кълън СЪЩЕСТВУВА. Казва се Мелъни и двете са сестри по майчина линия. Така де, все са родени от не особено богатата фантазия на Стефани Майър, в чиито представи Скитница е фантастика.

Авторката явно е осъзнала какви колосални щети е нанесла на психиката на подрастващите по цял свят с финала на вампирската сага. Затова е опитала да се поправи, написвайки Скитницата. Ама уви! А само като си спомня колко харесах първия филм от ЗДРАЧ поредицата – направо ме хваща срам…

Почти пет години след публикуването на романа “The Host”, вече можем да гледаме и екранизацията му.

Историята накратко:

Планетата Земя е колонизирана от извънземни същества, наричащи себе си Души. Те нямат тела и затова, съвсем хуманно и цивилизовано, завладяват човешките. Ползват само обвивката на гостоприемника, а неговата собствена душа бива подчинена. За чуждоземците Земята е като поредната спирка от непрекъснатото им пътуване между световете. Идват с мир, носят лек за всички болести, възобновяват ресурсите на планетата и я опазват. Но, като всички колонизатори, в крайна сметка асимилират коренното население. Съжителството в тялото всъщност се оказва не взаимно изгодно, а форма на паразитизъм.

За да има туист и в тази история – единици по-опърничави не се подчиняват, укриват се и остават хора. Основната идея на историята уж е да покаже, че има надежда. Че ако Съпротивата оцелее, може и да си върне света.

Главната героиня Мелъни (Сирша Ронан) и фамилията й са сред тези, които все още не са подчинени. В опит да защити малкото си братче Мелъни е заловена, а задачата на Душата, която имплантират в тялото й, е да разбере къде се крият останалите. Този гостоприемник обаче се проявява като много по-силен – човешката му същност отказва да бъде заглушена от женското извънземно, чието име е Скитница.

В резултат – имаме за основа един шизофреничен литературен образ, който принуждава г-ца Ронанпочти през цялото време да изглежда… не особено адекватно на екран. Пак подчертавам обаче, че дори добрите актьори изглеждат зле, когато са принудени да изиграят нещо толкова... бозаво

За да различаваме двете героини, които обитават едно и също тяло, трябва внимателно да наблюдаваме кога актрисата „мисли на глас“ и кога го прави наум. Мисленето на глас, заедно с още няколко нелепи ситуации, завършват болния й образ, достоен за докторска дисертация по психоанализа. 

Похвали за играта си заслужава злата хрътка в историята, лошото ченге-преследвач – Даян Крюгер. Дълбочина и пластове на образа си успява да придаде и актьорът Уилям Хърт. Като чичо на Мелъни и водач на Съпротивата, той е първият, който успява да повярва, че душата на племенницата му е все още жива в обладаното й тяло.

Как ще се развие вътрешната борба и кой кого ще подчини – оставям да видите сами. Следват обаче няколко основни извода, които си направих по време на финалните надписи. 

Историята почти категорично заявява, че хората можем да развалим всичко. Дори и свръхеволюиралите извънземни. 

Твърде осезаемият дисбаланс в броя на (многото) мъже спрямо (малкото) жени очертава таргета на филма по категоричен начин. Не ходи, ако си мъж и не си гей. Аз бях служебно принуден (: 

Жените в интервала 13–23 години все ще си харесат нещо, което да не изпускат от поглед, въздишайки. Лентата силно разчита на фактора съпреживяване. Независимо дали под формата на емпатия, или на чиста завист. Главната героиня се целува страстно с две различни момчета в рамките на минута. Естествено, не за да си прави кефа, а за да намери себе си… 

Цялото послание на филма е резюмирано и буквално изказано отново в последните минути. С грижа за зрителя, ако е имал късмета да проспи изминалите два часа. 

След като направи „Дилъри на време“ посредствен, режисьорът и сценарист Андрю Никол не показва особена промяна в курса. Затова ни предлага поредното заглавие, чиито достойнства са преди всичко визуални. Допускам, че оригиналният текст на Стефани Майър може да е една-две идеи по-добър и не чак толкова кух. Това обаче не е достатъчно.

Като стана дума за текста – една бележка под линия:

Преводът на заглавието на книгата (откъдето и на филма) грубо измества фокуса в историята – от оригиналното The Host (Гостоприемникът) към българизираното Скитница (което е паразитът). Вероятно българските издатели имат обяснение, което звучи правдоподобно. Но предстоящите две заглавия от поредицата са съответно Търсачът и Душата. С други думи – родният превод нарушава оригиналната идея на автора: да озаглави трите части съгласно гледната точка, от която са разказани.

Нека и аз резюмирам, ако текстът ти се вижда твърде дълъг:

Досега светът не е бил завладяван на кино вероятно само от… бълхи. Има време и за това. Филмът не е катастрофално зле – поне този път хората са добрите. Освен това няма сцени, от които да ти се гади, почти няма насилие в кадър и чисто визуално всичко изглежда що-годе стилно. 

Този път обаче ще спестя личната си оценка, защото ще е безпрецедентно ниска. Все пак не искам да ме намразят всички по-млади фенки на filmche.net. Ако още имате нужда някой да ви повтаря и показва, че Любовта ще спаси света, значи все има какво да видите. Личното ми мнение е, че е по-добре да си докажете това сами и на живо, отколкото да плакнете очи в киното. Освен ако не съчетаете двете дейности. Тогава става, но пък има по-удобни места за натискане. Дори аз се сещам за няколко (:

Премиерата на заглавието е на 5-ти април.

 

> ОФИЦИАЛЕН ТРЕЙЛЪР <

ревюто е за filmche.net


Харесахте ли Лимонадената фабрика във Фейсбук?