Лимонадената фабрика

На елхата Х-ъто

2011-12-30T13:03:00.001+02:00

Украсявам изкуствената „елха“ във всекидневната. Чудно! В това изречение „украсявам“ ли да е в кавички, „елха“ ли, или направо цялото? Щото изпуснах кога стана модерно да се радваме на префасонирана найлонова торбичка, вместо на истинско дръвче? Някой изобщо успя ли да усети?

Доскоро бях дете. И макар това скоро да е вече все по-отдавна – някои семейни ритуали остават в паметта по-дълго от обикновен спомен. Помня наивното чувство на висша отговорност и указана чест да накичиш коледното дърво. На Бъдни вечер детските пръстчета се превръщаха в жив игленик. Не се притеснявахме толкова да не се убодем, колкото вардехме да не изпуснем някоя от прекрасните играчки. Тогава бяха стъклени, редки и скъпи. Дядо Коледа щеше да види, че сме свършили беля и в последната минута щеше да занесе заръката ни на по-добри хлапета.

Сега и при украшенията на елхата предпочитаме пластмасата. Пък и от стъкло да са играчките – като видиш останалите 119 от серийното производство на щанда, все те задавя мириса на нещо средно между конфекция и склад за китайски стоки. Остави елхата, ами както прозря Дилов-син – оказа се, че белобрадият старец всяка година носи по-хубави подаръци на по-богатите деца...

. . . Прочети целия текст . . .

Да учиш ли, или да бачкаш?

2011-12-15T21:39:00.001+02:00

*съдържа звуков материал

Проявата на чувство за хумор е един от белезите на еволюцията. Това е умението да различаваш сериозното от забавното и да можеш да му се наслаждаваш. С течение на времето обаче самия хумор деволюира, а хората започват да се смеят и на тъжни неща. Просто защото не са им останали други ходове.

Ето така – с насмешка – беше приета от студентите новината от последните дни. На най-личния им, студентски празник 8-ми декември Парламентът гласува текст, с който от догодина ще е законно и допустимо чувствително увеличение на семестриалните такси в държавните университети. Изборът на дата за второто четене на промените е висша форма на сарказъм, проявена или от съдбата, или от законодателната ни власт, която в крайна сметка управлява тази съдба.

В момента студентите държавна поръчка заплащат една трета от общата цена, определена за издръжка на специалността им. Набързо гласуваната промяна цели да предостави на ректорските ръководства възможността по желание да увеличат доплащаното от студентите – от 1/3 на 2/3…

. . . Прочети целия текст . . .

За мишките и за приятелите

2011-12-02T20:07:00.001+02:00

Почти век назад във времето,
от другата страна на планетата...

На няколко мили южно от малкия американски град Соледад, в щата Калифорния, тече река Салинас. На нейния бряг се срещаме за пръв път с двама пътуващи работници. Джордж Милтън и Лени Смол. Там ще ги видим и за последно. Недалеч от мястото, където е роден и баща им – американският писател Джон Стайнбек.

В реалността Джордж и Лени са братя, защото ги е създал един и същ човек. В своя литературен свят обаче – те са даже повече от братя. Те двамата са главните герои в „За мишките и хората“. Повестта, която носи на своя автор награда Пулицър през 1937 г., разказва за силата на истинското приятелство и неговата (в случая) трагична безусловност. По класическия текст на Стайнбек са заснети филми, записани са драматизации за радиото, играят се постановки в театъра. Последната адаптация за радиоефира е на Дона Франсесчайлд за ВВС 4. Излъчена е през март миналата година под режисурата на Кърсти Уилямс. В двете главни мъжки роли – актьорите Дейвид Тенант и Лиъм Бренан…

*съдържа звуков материал

. . . Прочети целия текст . . .

Аз в 6 песни и 22 минути

2011-11-07T08:17:00.001+02:00

Аз в 22 минути by roshoivanov

Споделям ви едно упражнение от практическите ми часове във Факултета по журналистика и масова комуникация. На пръв поглед изглеждаше лесно и приятно. После се оказа, че е само приятно. Опитайте се да изберете точно 6 песни, които описват най-добре вас или периоди от живота ви. Селекцията е трудна. Затова персоналната плейлиста търпи промени и колебания. Аз например все още се чудя защо включих едно, махнах друго и съвсем забравих за трето парче. Чуйте и кажете дали се е получило…

. . . Прочети целия текст . . .

Катуница е българската Голгота

2011-10-10T00:15:00.001+03:00

Опитът ми като автор може да е кратък, но пък е доказал няколко неща. Едно от тях е, че читателите (вече) изискват изводите да се напишат в началото. Дългите изложения отегчават аудиторията. Не дай Боже пък в тях да се появят сарказъм и ирония – те често остават неразбрани. Ако, в опит да докаже тезата си, авторът първо посочи антитезите, отива в трета глуха. Никой не стига до финала, за да види, всъщност, че мненията съвпадат. Но и никой не би нарекъл публиката си глупава. Значи остава проблемът да е в автора. Културата на четене с разбиране обаче е страничен въпрос.

Този текст изразява тезата, че причините, действията и техните следствия в Катуница са плод на общонационално безумие. Ако сте на друго мнение и не желаете да го променяте, или да го обосновете в коментарите – не си губете времето нататък.
______________

Ескалация на напрежението, размирици, етнически конфликт. Тези три и още няколко контекстови синонима се въртяха в главите на новинарите по време на събитията в Катуница. В опит да избегнат тавтология много малко от колегите дръзнаха да употребят думата бунт. Причината е, че тя съдържа в себе си елемент на негативна оценка. Извън новините обаче, в анализите и коментарите, тя е най-точна. Тъкмо бунтовете против власт и статукво са онова, което обединява народа срещу нещо. И го превръща в маса с автоматизирани действия, неподлежащи на осмисляне и контрол. Бунтът в Катуница и последвалите демонстрации в страната бяха сравнени със сходни събития по света, при които конкретно убийство отключва етническо или социално напрежение (Гърция, Франция). А етническо ли беше напрежението, или социално? Още една дилема, пред която не можаха да се обединят нито медиите, нито публичните фигури...

. . . Прочети целия текст . . .

Не се усмихвай

2011-08-28T12:39:00.001+03:00

Коя усмивка ще си сложиш днес?
Избери онази за специални случаи.
С която ходим у майка ти в неделя.
Същата, която пробутваш,
когато се опитваш да скриеш,
че компанията те отегчава -
до смърт и даже след нея.

Официалните ти усмивки са хиляди.
Семпли, издайнически, загадъчни.
Тесни и свити, или пък разчекнати
- широко, за преглед при зъболекар.

. . . Прочети целия текст . . .

Ела, тати, да умрем заедно!

2011-08-08T10:30:00.000+03:00

Преполовил вече двадесет и втората си година, все още нямам шофьорска книжка.

Срам и позор, и липса на мъжка чест. ‘Айде, бе!

Веднага, щом навърших пълнолетие, претърпях челен сблъсък с желанието на майка ми да изкарам шофьорски курс. Помисли си, казвам, мамо: дали искаш да ме гледаш жив, здрав и свободен пешеходец? Или ще ми носиш цигари на свиждане в Софийския централен, затова че съм размазал няколко с колата и съм нямал късмета да умра с тях?

Този тип разговори са тегави. Стремежът към развитие на общи умения влиза в пряка конфронтация с трезвата преценка на собствените възможности. Сега като се замисля – на майка ми поне никога не й се е налагало да ме вкарва в правия път. Щото аз ни в прав, ни в крив, ни в черен път влязох. Още си седя на пешеходната.

Но и там не е сигурно, че няма да ме размажат.

Все още нямам никакво желание, в пристъп на паника, да отнеса оттатък света хората от някоя автобусна спирка. От всяко дърво свирка не става. От всеки човек – шофьор, също. Макар че за последните две изречения и обратното е съвсем вярно.

Разказвам ви това в светлината на последната самоубийствена идея, която роди българският гений. 16-годишните младежи да взимат временно удостоверение за управление на автомобил, като шофират с придружител до навършване на пълнолетие. Предложението е част от Националната стратегия за подобряване на безопасността по пътищата 2011-2020 г. Гласуването му предстои…

. . . Прочети целия текст . . .

Наръчник по алтернативна медицина: Синдром на чувствителността

2011-08-02T19:47:00.001+03:00

Чувствителността днес е като дребната шарка. Повечето хора се отърват от нея още като деца. После добиват имунитет и много трудно нещо ги събаря. Също както с варицелата – колкото по-рано я преживееш, толкова по-добре. Защото, с течение на годините, и вирусът на чувствителността мутира, а защитните сили на всеки организъм намаляват. Разболееш ли се… разболеят ли те, всъщност – не минава бързо. А сърбящите пъпки, които уж не трябва да чешеш, те тормозят и без да ги пипаш.

Варицелата е лечима.
Лекарство за чувствителността обаче няма.

Само имунизация, за която отдавна вече си закъснял. Или никой не ти е казал, или пък ти не си разбрал. Сега, чак в зряла възраст научаваш – още навремето е трябвало някой да изчегърка всичките ти рецептори. Да ги умъртви така, че да реагират само на физическа болка. И да не регистрират толкова дълбоко в порасналото ти съзнание разнородните емоции. Същите емоции, които другите само пренасят и сеят наоколо, но много трудно могат да изпитат. А тягостното усещане, че всички, освен теб, изглежда са устойчиви на емоционалната зараза, те кара да се чувстваш слаб. Вътрешно, но и физически. Тогава, макар емоцията да е вирус на душата, започва да страда и тялото…

. . . Прочети целия текст . . .

Особената клетва да си българин

2011-07-01T11:00:00.000+03:00

Съдбата сигурно ми има зъб, щом ме е пратила да се родя в България. Ако бях проплакал другаде в Европа – сега щяха да ми прислужват българи. Щяха първо да построят и да измажат новия ми европейски дом. Сетне да пренесат на гръб обзавеждането и да приберат у тях вехториите, които аз бих изхвърлил. Всъщност, като се замисля – пак те щяха да ми ги хвърлят. После същите тези българи щяха да ми чистят пода. И тоалетните. Да ми оправят леглото и да плевят градината. Да ми гледат сополивото дете и, заедно с него, да учат моя език.

Едни българи щяха да поддържат дома ми. Други обаче щяха да си направят фалшиви документи, с които да си купят оръжие. А после с него да ме заплашат и ограбят по пладне. Да източат банковата ми сметка. Да ми продадат златото или просто да си свиват дреболии.

Ако бях обикновен европейски коцкар, сигурно щях да си мисля, че повечето българки са лесни. Но вероятно щях и да съм чувал, че някои са горделиви. И не пускат. Странно стадо. Ако пък ми се случеше да съм застаряваща мома от Европата – дотогава щях да съм разбрала, че повечето български градинари не са като онзи от „Отчаяни съпруги“. Така и нямаше да проумявам защо някои са бели като руснаци, а други – черни като афроамериканци. Употребата на „афроамериканец“ и „цветнокож“ щяха да свидетелстват за приличното ми образование. А като стана дума за образование – навярно щях да се забавлявам колко лъжливо племе са това, българите. Представяте ли си, някои от тях твърдели, че в страната си били учители, лекари, икономисти… Да, бе! А аз съм ядрен физик…

. . . Прочети целия текст . . .

Да помогнем на Вальо!

2011-06-30T19:35:00.001+03:00

! UPDATE !
Наистина помогнахме на Вальо.
Родителите му вече НЕ събират средства за рехабилитация и лечение.

След няколко дни семейството заминава за Израел. Благодаря на всички, които трепнаха пред тази детска усмивка!

Скъпи приятели, уважаеми непознати,

Това е Вальо. Той е на пет години. Вальо е жизнерадостно дете, което обича да палува, да тича, да се смее. Обича музика, цветя, обича и да плува. Доколко може.

Докато други деца на неговата възраст ходят на детска градина и се готвят за най-голямото им изпитание – училището, Вальо посещава логопед, тъй като още не може да говори.

Докато други деца рецитират стихчета и пеят песнички, Вальо не умее да изрази емоциите си, освен да плаче, или да се смее.

Докато други деца рисуват, строят замъци от пясък и кубчета, Вальо ходи на Монтесори терапия, за да се научи как да разбира картинки и снимки...

. . . Прочети целия текст . . .

Удобството не може без практичност

2011-06-20T11:00:00.001+03:00

Може би забелязвате, че напоследък не ви затрупвам с филмови ревюта. За това все пак си имате Филмче.нет. А и киноафишът през последните месеци нещо не ме привлича. Все пак още лекувам главоболие от скучната среднощна премиера на „Карибски пирати“ в IMAX 3D. Това, разбира се, в кръга на шегата.

Намерих повод да отъркам подметки в меките килими на любимия мултиплекс чак когато излезе „Кунг фу панда“ 2. Обичам да гъделичкам детето в себе си, за да съм сигурен, че още го има.

Сега обаче няма да ви занимавам с възпълния мечок, който този път се втурва да спасява цял Китай. Сякаш действително може да бъде затрит от себичен паун с ментално разстройство (: Колкото и да ми е симпатична цялата тайфа – най-отвратителното е, че финалът на филма ясно сочи към продължение. Ако питате мен – сладкият гладник трябваше да се задоволи с две звездни участия. А след това да продължи с продажбата на noodles, или мека трипластова тоалетна хартия (: Втората част все пак е приятна за гледане.

Но, за препоръчване, в Златния 3D вторник, или направо двуизмерно – в евтиния четвъртък. Благодарение на По обаче добих първи впечатления от нововъведението в Cinema City. Новите, индивидуални 3D очила…

. . . Прочети целия текст . . .

Диагноза: (не)морален далтонизъм

2011-06-03T02:03:00.001+03:00

Не е нужно останките на миналото
да стават жарава за бъдещето

Темата за агентурното минало на българските популярни личности се оказа почти толкова универсална, колкото тази за времето навън. Това беше особено осезаемо в първите месеци след обявяването на списъка със сътрудници. Тогава всеки се чувстваше някак морално призван да произнесе тежката си присъда срещу „публично опозорените в Списъците на срама“.

От края на 2008 г, та и досега Комисията по досиетата дебело подчертава, че не цели бъдеща лустрация, а само морално възмездие. Удобно. И донякъде необходимо. Но само на пръв, и то бегъл, поглед. Защо?

Много преди да заработи тази комисия с ужасно дълго име, евентуалното сътрудничество със структурите на Държавна сигурност се ползваше като евтин компромат на общо основание. Излиза Драган по някоя национална телевизия, сочи с пръст към Петкан, и го гълчи: „Ти си човек втора ръка, защото си бивш доносник“. И Петкан няма какво да направи, освен да иде в друга гостоприемна медия, да си върне „услугата“ тъпкано. Така сработваше принципът „Аз веднъж да кажа, … пък ти доказвай, че нямаш сестра“…

. . . Прочети целия текст . . .

Страхът е майка на жестокостта

2011-05-27T13:20:00.001+03:00

Монтен

Страхът е може би най-силното човешко чувство. Именно той поражда омразата. Когато се страхуваме от нещо, ние всъщност повече… го мразим. Страхът не е вроден, той се придобива. Истинският страх може да добие неподозирани размери и последици. Страхувайки се, обикновено хората извършваме повече злини, отколкото ако само мразим. И също като заразено дърво, и това чувство трябва да бъде посичано от корен.

Ако всичко обаче бе толкова просто, никой нямаше да се страхува. Страхът е като тумор, който дава стотици разсейки. Тъй както ракът прониква бавно в телата ни, така и страхът покорява душите ни. Той създава зависимост. А ако друг съумее да се възползва от тази зависимост, страхливецът веднага става подвластен. Казвайки „страхливецът”, целя да подчертая една много важна подробност – че всички сме страхливци, независимо дали го знаем. Страхът не е болест на отделния човек, на обществото или нацията. Той е пандемия на цялото човечество. Но ЗАЩО страхът ражда жестокост?…

. . . Прочети целия текст . . .

Притча за забравата и времето*

2011-05-07T11:51:00.000+03:00

Веднъж времето спря.
И почука на моята врата.
Представи се за пощальона.
Като отворих, то нахълта запъхтяно
и ме попита – дали искам да остарея,
или пък вечно искам да живея?

Мислих дълго и му рекох тъй:
„Ти влезе тука със измама отиграна.
И някак беше тя съвсем човешка.
Но пък хич не си човек.
Ти си просто и обикновено Време.
А щом по човешки постъпваш глупешки
– туй със сигурност значи, че често грешиш. …

. . . Прочети целия текст . . .

Мега БГ радио

2011-05-02T02:52:00.001+03:00

Могат ли хората по улиците да заформят кръг и да запеят спонтанно, а непознати да се включват, случайно минавайки? Може ли цял автобус, претъпкан до пръсване, да пее български песни? Или да пропусне спирка заради химна? Досущ като в епизод на Али Макбийл, която огласяше светофарите.

Може, ще кажете, ама само по филмите. Значи във филм сме участвали снощи всички стотина от масовката с главни роли. В един БГ филм. Без субтитри и дублаж, без статисти и репетиция…

. . . Прочети целия текст . . .

Кулата на мълчанието*

2011-04-27T00:38:00.001+03:00

Чувстваше се по-сам от всякога. Студенината, грубостта и безразличието наоколо бавно го убиваха. Искаше да се скрие от фалша и грозотата, обзели този свят, но не можеше да избяга. И как би могъл, като не виждаше нищо друго, освен разруха наоколо.

Хората си бяха изградили дебели каменни стени, в които зазидваха душите си. И всеки опит за пробив в защитата беше неуспешен. Може би защото живееха във време, в което камъните още не можеха да говорят…

И тъй, всички се бяха затворили в своята мъничка самотна крепост. А Той стоеше отвън и търсеше вход към сърцата им. Изглежда обаче и входът беше блокиран. Пробвайки да се вмъкне някъде само ожулваше кожата си по фасадата…

. . . Прочети целия текст . . .

„Под прикритие” по БНТ1? Може!

2011-04-18T20:46:00.001+03:00

„Под прикритие” е поредният вече български сериал, който драпа за парче от рейтинговата торта. Ако само допреди 2 години някой ми беше казал, че родните канали ще се избият да снимат свои сериали – щях да се смея с глас. Тогава родните телевизии ревяха една връз друга, че пари за снимки няма. Защото били много скъпи, нямало възвръщаемост, интерес даже нямало. В условията на позакъсняла свободна конкуренция обаче се оказа, че всъщност има накъде.

За пропусналите събитието – първият епизод се излъчи вчера, веднага след „По света и у нас”. Майка на криминалната драма в 12 серии е Българската (национална) телевизия. Баща й е Димитър Митовски, който в последно време посети доста майки. Сред многото му отрочета открояваме касоразбивачът „Мисия Лондон”, както и най-гледания български сериал „Стъклен дом”.

. . . Прочети целия текст . . .

Софийският университет затваря?

2011-03-31T00:49:00.001+03:00

Алма Матер ще бъде затворен за първи път от създаването си преди повече от 120 години. Това стана ясно след изявление на ректора професор Иван Илчев, дадено първо за

студентското
радио Реакция.

Крайната мярка се налага в отговор на решение на Върховния административен съд, което отнема собствеността на Ботаническата градина в Балчик от университета и я предоставя на държавата…

. . . Прочети целия текст . . .

Само тук. Промо на новия iPad2!

2011-03-25T17:32:00.001+02:00

Всеки ден споделяме какво ли не в Интернет. Има обаче бисери и диаманти, за които един retweet или share във Фейсбук съвсем не са достатъчни.

Те заслужават специално внимание, извън общия поток от информация, който ги обрича на забрава за минути. Такъв е случаят с видеото по-долу.

Пръв от приятелите ми го откри Стоян Стоянов от Filmche.net.

Обичам да гледам как някой се гаври с тенденциозността и претенциите при новите технологии. Което не ме прави технофоб, а дори напротив…

Но и най-запалените фенове на Отхапаната ябълка сигурно ще се разсмеят на тази гавра с iPad…

. . . Прочети целия текст . . .

Венецианска приказка

2011-02-23T22:00:00.004+02:00

Венеция, Италия…

Хората, които не са били там, я възприемат по два начина. Или като едно от най-романтичните места на света, или като поредната туристическа дестинация, която бавно, но сигурно се руши и мирише на тиня. Аз отидох. Видях и двете лица. Градът наистина полека се разпада. Но в този разпад има някаква магия. Усещане, което винаги е там и няма достатъчно чувствени думи, които да го опишат. На който и да е език. Едно от клишетата за Венеция е, че там се срещат история и съвремие. Не е вярно. Не се срещат. Миналото не е минало. То още е там. А настоящето е само под наем, на гости...

Ще разбереш това в мига, в който видиш как от гарата на сушата – вече си на крачка от водата. Не може да не усетиш, че дори умората в този град е различна. И не те отказва, а те кара да продължиш. Венеция има какво да разкаже за своите 15 века живот. Особено за последните пет. Но дори да не стъпиш в нито един закрит музей, пак ще чуеш как всяка уличка говори.

. . . Прочети целия текст . . .

Глад. За разум!

2011-01-25T20:10:00.001+02:00

Откак се нанесох в този тъй прекрасен софийски квартал Студентски град – ценностната, че и нервната ми система са подложени на непрестанни атаки. Първо трябваше да се сблъскам челно с факта, че ще живея в кутийка с обем 2х3м. Веднага след това – да осъзная, че поне нямам „щастието” в тази шир да натикат още някого. Така че не се оплаквам (често). Освен това тези ми тревоги почти светкавично бяха изместени от прелестната перспектива да ям каквото намеря, тоест – каквото си купя. Още по-тоест: де що има боклук да се продава на всяка крачка. В това число: мазни баници, и не по-малко мазни бургери, с месо от съмнителен произход. Както и… ха-ха, не просто мазни пържени пръчици, които към момента на замразяването си (в Зората на демокрацията) може и да са били картофи, че даже и от Самоков…

[Апропо – не, месото от съмнителен произход със сигурност не е кучешко. Ако беше, поне кучетата щяха да намаляват. Джаф!]

Няма какво да се лъжем – студентите консумират! Когато не пият, предимно ядат. И ако не отидат в студентски стол да се разминат с 1,50 лв, менюто им неминуемо включва някой от изброените „бедняшки деликатеси”. Първата година всички им се радваме. Няма кой да ти дудне да не се тъпчеш с боклуци. Втората започваш да си го натякваш сам. С малко разум – през третата почти ги спираш и до дипломирането вече само се опитваш да свалиш натрупаното. Далечни перспективи.

В това кратко, но, смея да твърдя, изчерпателно описание, на студентския живот пропуснах два много важни, при това съставни, негови елемента…

. . . Прочети целия текст . . .

Хората са повече от спомени

2010-12-27T17:43:00.001+02:00

Цяла година на десктопа ми стоеше снимката, която виждате по-долу. Не я сложих като тапет, защото за мен това е излишна показност. Но пък файлът беше винаги най-отпред – готов да го отворя всеки път, когато искам да се усмихна. Годината се изтърколи и си отиде. А тия четиримата от картинката си останахме същите. Променихме се, но и си останахме същите.

След 4 дни от този уловен миг ще е минала точно година. Вече не сме със зелени коси. Не са и побелели още. Но ще побелеят. И тогава пак ще ги боядисаме. Това е сигурно. Неясното е дали хилядите моменти, оставащи дотогава, няма да ни променят толкова, че да не можем да се познаем. Иска ми се да вярвам, че няма. Но може би ще…

От спомена, който показвам, липсват скъпи за мен хора. Тази Нова година ще липсват и още. Други ще се появят за първи път. Знаете ли обаче защо това НЕ Е важно? Снимките носят спомени. Не е важно да носиш спомени. Важното е да пазиш хората, с които си ги преживял. За да си направите нови. А аз тези хора никъде не ги оставям. Те винаги са с мен. Гласовете, ароматът и топлината им са много повече от някакви си пиксели…

. . . Прочети целия текст . . .

Блоговете не са лични дневници

2010-11-30T11:19:00.001+02:00

Не знам как се утвърди повърхностното схващане, че личният блог най-често е синоним на личен дневник. Това е все по-далеч от истината. Вярно, тук наистина мога да напиша всичко, което искам. Но искам ли да напиша всичко, което мога? Искам ли мислите ми да са достъпни за всички? Особено за тези, които са преки участници в тях? Не, за Бога! Ето защо „ме нямаше” 3 седмици. Но сега се върнах. И пак пиша. Това не се лекува.

Не е лъжа, че и в Лимонадената фабрика може да намерите дузина постове в характерна стилистика. „Станах, измих си зъбите, чукнах две яйца на очи и изгорих препечените филии…” Хората обичаме да споделяме със света такива „интимни детайли” за себе си. Отиваме и по-далеч – с охота „доверяваме” как се е представило гаджето снощи, раздаваме съвети, споделяме теории. Описваме драми, градим критики и отправяме апели. Това правим всички пишещи мишоци – като започнеш от шестокласника с прекалено много свободно време и свършиш с професионалния автор, който вече никой не ще да чете. Но нека сме честни пред себе си…

. . . Прочети целия текст . . .

Рентген на лъжата

2010-11-08T10:43:00.001+02:00

Със лучите, Рентген що откри,
чудо ново пред света представи:
тъмните тела прозрачни прави -
тайна в мрака веч не можеш скри.
Затова, щом чуя дума блага
ил съзра усмихнати очи,
иде ми да кажа аз веднага:
дайте Рентгеновите лучи!…

Иван Вазов

С поредна промяна в логото си Google любезно съобщава, че днес се навършват 115 години от откриването на рентгеновото лъчение. Не помня кога точно започна тази традиция с промяната на картинките, но пък веднага отчетох факта, че е адски идейна. Хиляди хора използват интернет търсачката всеки миг. Поне половината от тях не четат новини. Една единствена различна картинка е в състояние да промени това…

. . . Прочети целия текст . . .

Университетът стои!

2010-11-01T01:42:00.001+02:00

Дървена врата, залостена и забравена от десетилетия. Малка тераска, колкото да вземеш глътка въздух. А сега по тях – паяжини. Дворчето, на което извеждат, сякаш задрямало в сянката на безвремието.

Снимката е любителска. Направих я преди трийсет дни, докато опитвах да съкратя пътя си през Ректората на Софийския университет.

Е, не само че не го съкратих, ами дори се застоях повече. В едно от крилата беше открехнат прозорец. А през прозореца – тази гледка.

За първи път виждах с очите си и даже усетих нагледно колко стара е сградата, в която се намирам. Как безсилно е времето пред Духа на Университета. Способно да изплете изкусно своите паяжини, но не и да надвие академизма…

. . . Прочети целия текст . . .

Съмва ли се в тъмното?

2010-10-22T00:40:00.000+03:00

Народните поговорки винаги ми дават насока за размисъл. В тях има твърде много истина. Да вземем за пример дори първите ми детски спомени. Още тогава съм усещал, че утрото наистина е много по-мъдро от вечерта. Когато още ходех прав под масата, не можех да си завържа обувките и перчемът ми стърчеше много повече, помня че светът беше различен и много по-прост. Но помня също, че и тогава не се примирявах лесно с несправедливостите.

Да ме принудят да си легна в 8, веднага след „Педя човек”, бе истинско оскърбление за детската ми психика. Изглеждаше ми несправедливо наказание. А не беше. Защото всяка добра майка, като моята, знае: който се мръщи, че ляга рано, после се мръщи и че става рано. Съдба… Къде ти сега някой да ме приспи преди новините! …

. . . Прочети целия текст . . .

Отворено писмо

2010-10-04T02:43:00.001+03:00

Добър ден!

Спри да си ровиш в носа, докато си на работа. Вкъщи може, стига резултатите от разкопките да не останат по ръба на дивана или по покривката. И излез от Фейсбук, преди шефът да те е тагнал в общата снимка на съкратените.

Такава криза е, че дори водата в офиса свърши. Но това не е достатъчна причина да отидеш до будката зад ъгъла и да се върнеш след час и половина. Освен това, ако някой те е помолил да му вземеш цигари, значи се предполага, че си ги иска днес. Ако този някой ти е началник – значи ги иска за вчера. А ти се бавиш. Лошо, колега, лошо... Както си я подкарал – днес се мотаеш с чужди цигари, утре допушваш изхвърлени фасове...

. . . Прочети целия текст . . .

Личната драма на един злодей 3D

2010-09-25T20:00:00.001+03:00

текстът във Filmche.net

Запознайте се с Гру – най-злият злодей на всички времена! Е, всъщност… вторият по злодейство. Професионалното поприще на главния герой в „Аз, проклетникът” е да върши лошотии от всякакъв характер. Добрата новина е, че това му се отдава и се справя що-годе добре. Лошата обаче е, че на пътя му се изпречва нов колега – по-млад, по-амбициозен и по-алчен. И ето, че на Гру отново му се налага да се доказва. Не ви ли звучи много познато? Точно това харесах най-много в първия 3D проект на анимационното студио Illumination.

С добре претеглена доза хумор и на простичък език филмът всъщност разказва историята на застаряващ ерген, отхвърлен от света и изместен от следващото поколение. Такъв момент рано или късно настъпва в живота на всеки човек. А за да е картинката по-пълна – добавяме нещастното му детство и прекомерно високите родителски очаквания.

С такова минало, Гру продължава да се чувства недооценен и в настоящето. Затова започва да върши злодеяния, но отново не получава желаното одобрение. Майка му е опасна стара каратистка, а единственото, с което може да се похвали той е, че е откраднал реплика на Айфеловата кула. Животът му се вгорчава още повече, когато на сцената се появява нов играч. Младият нарцистичен Вектор забърква Гру в опасна игра, която почти му отнема всичко…

. . . Прочети целия текст . . .

HDSP: Пак куршуми по българското кино

2010-09-25T19:05:00.001+03:00

текстът във Filmche.net

Мисля си, че, като българи, трябва да подкрепяме нашето си изкуство. Без значение от формата – дали ще е музика, театър, кино… Затова наистина исках новият български филм „HDSP: Лов на дребни хищници” да ме впечатли. Или, ако не ме впечатли, поне да ми хареса като цяло. Уви! Признавам, дадох всичко от себе си и успях да оценя някои минути. Откъслечни части от сцени, конкретни черти на някой и друг персонаж...

Но това, което безвъзвратно изгубих след финалните надписи, бе чувството за цялост и завършена идея. Иначе идея все пак имаше.

Онази, предъвканата до задавяне – за осмислянето на прехода. За поколенческите различия и сблъсъци. В случая обаче – толкова натруфена и разтеглена, че и да не беше изтъркана, пак нямаше да ме заинтригува.

Всъщност в HDSP видях един основен парадокс. Има моменти, които са удължени до безобразие. Едни такива сантиментални, ревливи, прочувствени – ума да си загубиш. И други – интересни и важни за историята, които са претупани като края на фармацевтична реклама. Това повдига и друг важен въпрос: за жанра. Простете, не разбрах – „Лов на дребни хищници” екшън-комедия ли е, романтична драма ли е, или нещо друго? Това може би не е чак толкова важно...

. . . Прочети целия текст . . .

Традиции в досадата

2010-09-16T18:00:00.000+03:00

Първият учебен ден на братовчед ми трябваше да бъде специален. Специален беше – прибра се и повърна от притеснение. Може и да е било от кофти тръпката за първи път в живота ти да те наобиколят стотици хора. Да чувстваш как те смачкват и се навират в теб повече, отколкото би ти понесло. Почти като на рок концерт. С тази огромна разлика, че на сцената нямаше банда. Пееше Роси Кирилова. Същата песен, която звучи при всеки подобен повод. Много хубава песен. Малко обаче омръзва.

И сцена всъщност нямаше. Само заучени с досада фрази от водещите на празничната програма. И назубрени (сигурно с рев) стихчета, които може и да звучат много тържествено, но за хлапак на седем години определено не значат нищо. А после – прочувствени речи: за смисъла на живота, за житейския път, израстването и други подобни. Вярно, никое от децата наоколо не дръпна майка си за ръкава да я попита какво значи „житейски”. Но не защото всички знаеха, а защото никой вече не чуваше. Ако ви говорят на език, който не разбирате – колко време ще слушате, преди да ви дотегне? Нека не се обзалагаме...

. . . Прочети целия текст . . .

Рум сервиз и телевизор-касичка? Къде тогава са компаньонките?

2010-09-08T11:32:00.001+03:00

В българските болници вече няма дори безплатен обяд. И, не – безплатният обяд в случая не е метафора за нищо. Напълно буквален израз си е. Много болнични заведения взеха логичното решение да орежат перото за манджа от и без друго осакатените си бюджети. От една страна – хубаво. Така поне не се харчат пари на халос за буламач, който става само за клинично здрави прасета, но в никакъв случай за болни хора. Скъпо струваща помия, която може да те разболее само докато я подушиш.

За всеобщо щастие на мислещите денонощно как да оздравят здравната система, през август и плановият прием на пациенти също спря. Тогава премиерът Борисов съвсем компетентно обясни на нищо неразбиращите колеги журналисти: плановите операции не прекъсвали извънредно, а всеки август, заради жегите. И колегите разбраха. Да не говорим, че повечето отпреди си го знаехме.

Само че или на Бойко някой не беше доразказал, или той ни пробута половинчата истина...

. . . Прочети целия текст . . .

Къде продават търпение?

2010-09-03T00:17:00.007+03:00

Осъзнаваш ли колко се е изтъркала простата истина, че не всичко се купува с пари? Чуваш я постоянно. Сякаш пък си тръгнал да си купуваш нещо! Знаеш. Разбра. Помниш, че не може да имаш всичко. Ама ти и не искаш всичко. Никога не си искал всичко. Всъщност дори нямаш ясна представа какво и колко е всичкото.

В различните етапи от живота си човек обикновено иска конкретни неща. Иска ги, защото са му необходими, или просто за да ги има. И в двата случая обаче не мирясва, преди да ги получи. А ако все пак не ги получи – наоколо става все по-тегаво. Усещането сигурно е подобно, както когато сапьор търси самоделка, скрита на международно летище по коледните празници. Знае, че е там. Знае, че цъка. Знае и че шансът да гръмне се повишава с всяка секунда… Но това, което не знае, е колко точно време му остава до експлозията...

. . . Прочети целия текст . . .

И ний сме дали нещо на страната си…

2010-08-19T18:53:00.001+03:00

Дори да се случи да работиш за хора, за които не си е струвало, все ти остават някои утехи. Едната е, че поне ти дават шанс да трупаш опит. Така твърдят, ако им свиди да ти платят. Другата, и всъщност истинската полза е, че събираш солиден архив. Такъв, който можеш да използваш дори когато от въпросната медия е останала само носталгията. Текстът по-долу е публикуван в 55-я брой на „Показател” през октомври 2007 г.

Пожълтелите страници учат Общината как да изкара „лесни” пари

Всъщност – много сме й дали. Днешният Десети град на България намира сцена за първото театрално представление и първият музикален оркестър. Като гарнизонен град по време на Кримската война (1853-1856) тук пристигат английски и френски войски. Със своето идване всички те носят малки частици от своя свят. Внасят някои свои нрави и привички, непознати за тогавашните граждани. „Новото” обогатявало културно, но то често било и в разрез с тогавашните норми на поведение. Интересно е какво са правели заселниците в Шумен след края на концертите и театралните постановки. За късните им занимания разказва офицерът от резерва полковник Мишо Йорданов.

Чуждоземците пристигали в града ни, водейки със себе си „един особен тип” жени. Те били разголени и се държали „непристойно”. Така облечени, вечер танцували пред офицерите, а това шокирало местното население. Парадоксално, но Шумен се оказва сред първите градове у нас с червени фенери.

. . . Прочети целия текст . . .

Паркирал си като идиот!

2010-08-04T13:12:00.001+03:00

Преди около две години в Интернет стартира инициативата “Паркирал си като идиот!” Въпреки че не съм шофьор, а съм си прост пешеходец (във всеки смисъл) - за времето от старта на некомерсиалната кампания досега съм имал хиляди поводи да възкликна. В петък обаче ме покоси тази наистина шеметна гледка. Ако кликнете върху снимката, за да я увеличите, ще видите, че някой, не дочаках да го видя, явно е извънредно неграмотен. Не само не става за шофьор, но очевидно има и зрителни проблеми. Направо се е центрирал по ширина върху цялата пешеходна пътека. При това - с прецизност до сантиметри! И, забележете, точно под указателния знак. Хората понякога надминават себе си…

Жалко, че нямах стикери в себе си, но след онзи ден – вече обмислям да си разпечатам.

Паркирал си… сайтът

Във Facebook …като идиот!

Кръв и зъбки

2010-08-02T13:32:00.001+03:00

На вниманието на всички фанатични фенки на вампирските бози:

Мили мои, в никакъв случай, повтарям – в никакъв случай – не приближавайте киносалоните след 20-ти август. И без това съм сигурен, че вече сте изгледали филма Затъмнение за 5 891 път и отдавна тичате да търсите Джейкъб по плажовете. Затова няма нужда повече да ходите на кино, докато не излезе следващата част. Току виж някоя конкурентка-фенка Ви отпере с лопата в главата. Не схващате за какво говоря? Нормално е. Обяснявам...

. . . Прочети целия текст . . .

Street Dance е в повече от 3 измерения

2010-06-30T19:36:00.001+03:00

Ако се отбивате често в Лимонадената фабрика – сигурно знаете, че обичам киното. Въпреки това пиша само за филмите, които силно са ме впечатлили. Старая се да посоча както плюсовете, така и минусите им. Е, за новоизлезлият „Улични танци” няма да пиша много. Единственият минус, който му намерих, е че няма минуси за намиране. А когато изгубя способността си да критикувам, значи нещо не е както трябва. Затова накратко…

. . . Прочети целия текст . . .

Пиши три. Моля, г-н професор!

2010-06-24T20:54:00.001+03:00

Изпитна сесия. Четвърта поред. Остават още точно толкова и вече ще притежавам образователно-квалификационната степен бакалавър. Макар че да приравниш понятията „образование” и „квалификация” по нашите географски ширини е проява на завидна наивност или надменно недомислие. В абсолютната среда на началния си академизъм вече мога риторично да попитам и вас. Това, че на хартия пише колко много си образован – прави ли те наистина квалифициран да си вършиш работата? Да, с малко късмет ти намира назначение. Но от там нататък? …

Придобитата квалификационна степен е официално академично и правно доказателство. Този, който я е получил, би трябвало да притежава нужните за нея качества. По първоначална идея висшистите са най-ерудираната социална прослойка. Те не могат да са много, защото са подбрани, отсети от системата. Те са най-добрата част, елитът на обществото и затова странят от масите. В духа на идеята за университета като обител на Избраните, висшето образование не е масово. То не само не е лесно за получаване, но и не бива да е общодостъпно. . .

. . . Прочети целия текст . . .

Джубокс: Доутри – У дома

2010-06-06T18:18:00.001+03:00

Преоткрих група Daughtry преди няколко месеца и от тогава не мога да спра да ги слушам. Вокалистът им Крис участва в едно от изданията на American Idol.
Имат издадени два авторски албума. Правят и много кавъри, сред които Poker Face и What About Now. Обикалят Съединените щати, активно поддържат Twitter страницата си. Не залагат само на хард звученето, но и на рок баладите, което значително увеличава феновете им. Много от акустичните им версии (само китара) се ползват за упражнения от ентусиаст китаристи в YouTube. Ето клипа, текста и превода на любимата ми тяхна песен “Home”, също с вариант за китара.

OFF: Използвам повода да отбележа, че от вчера се регистрирах в Jango и съм много запален. Ако имате профил в тази страхотна интернет радио платформа – можете да ме добавите…

. . . Прочети целия текст . . .

Евробългарско лоби? Нямаме си!

2010-05-28T02:04:00.001+03:00

Не пуснаха Миро до финала на Евровизия. Не че не можеше да се класира – просто не го пуснаха. „Ангел си ти” не е музикален шедьовър, но определено беше много по-добра от поне половината конкуренти. Явно беше и твърде нормална, за да стигне до финал. Може би Миро трябваше да изглежда няколко идеи по-зле, да фалшивее по-старателно и да седи като цепеница. Това със сигурност щеше да му осигури ред за събота вечер.

Вместо това обаче той реши да представи нормално денс парче, с идеята всеки да може да си го запее. А неуспехът му само доказа, че в „модерна” Европа всяка нормалност явно е грях. При това – непростим. Доказа и още две неща: маловажността на зрителския вот, и същевременно – неговата инертност . . .

. . . Прочети целия текст . . .

Модерният номад – стопаджията

2010-05-21T22:29:00.001+03:00

Онзи ден, докато пътувах обратно от Сърцето към Себеуважението си, отново се намери един уникален чешит да ме изненада. Лангъркам се аз нейде между Шумен и София и съм си намерил занимавка за автобуса. Все пак са си 6 часа със задръстването. Затова си разнасях в двете посоки „Теория на международните отношения”, която иначе планувах да съм прочел още преди месец. Е, планувах, ама не стана!

По дупките на този кратък маршрут оставих и бъбреците си, и камъните, дето бяха в тях. Та, викам, що да не си оставя и зрението? Залавям се и почвам да чета какви са тия отношения и между кои народи са. А в автобуса тихо, топло и спокойно – точно като за книжка. Плюнча пръсти и след два часа вече отгръщам тридесет и петата страница. Грабна ме, бе! Даже си правя сметки, че в оставащите 3-4 часа ще смеля поне една четвърт.

Хубаво, ама слизаме за кратка почивка в Търново и прекъсвам Голямото четене, по план само за 20 минути. Хапвам, пия кафе и обслужвам някои други биологични нужди. Тръгваме и аз пак разгръщам книжката. Забелязвам с доволство, че чичката, дето ми хъркаше два часа от лявата страна, вече е опразнил седалката. Прибрал се е да дреме вкъщи, а за мен – повече място.

Да, обаче не’къф друг пич около четиридесетте се промъква откъм предната страна на возилото. Пита ме дали до мен е свободно. „Не – мисля си – не виждаш ли ‘де седи егото ми”, но на глас му казвам да седне. При това – любезно. А той, моля ви се, ме моли да си разменим местата! Ами, хубаво, от мен да мине…

. . . Прочети целия текст . . .

Новата културна MALLитва

2010-05-01T13:28:00.001+03:00

Миналият четвъртък беше прекрасен ден. В късния следобед слънцето припичаше прощално върховете на Витоша. Лекият ветрец тихо напомняше, че вече е пролет. Песента на птиците ме караше да ги диря с поглед из клоните на дърветата. „Какво по-хубаво от една спокойна разходка привечер?”, помислих си. Kраката ми сами ме водеха. Само че не по планинските пътеки, а към автобусната спирка. И не към някоя беседка, а до една отбивка на „Цариградско”…

. . . Прочети целия текст . . .

Стъклен дом: Дайте му шанс

2010-04-23T18:50:00.001+03:00

Покрай явлението „Забранена любов” на Нова телевизия почти се бях отчаял. Чудех се как изобщо очаквам у нас да се снимат добри пълнометражни филми, щом дори поносима сапунка не можем да скалъпим. Днес, две седмици след премиерата му по bTV, много се надявам „Стъклен дом” да е тенденция към все по-добро, а не просто изключение от правилото…

Схемата дотук е класическа за този род продукции: наследство, интриги и интереси. Действието се развива във (всички знаем кой) мол, а това е колкото натрапчивo, толкова и добро решение. Със скоростта, с която се появяват новите търговски центрове в България – старите отчаяно се нуждаят от реклама.

. . . Прочети целия текст . . .

Кой кашля, д-р Нанев?

2010-03-30T18:46:00.001+03:00

Днес Софийска градска прокуратура повдигна обвинение към министъра на здравеопазването д-р Божидар Нанев за това, че в средата на декември, в качеството си на длъжностно лице съзнателно е сключил две неизгодни сделки. Страни по тези договори са Министерство на здравеопазването и фирмата “Рош България” ЕООД.

Във връзка с изнесената информация авторът на този блог Рошо Иванов незабавно направи важно обявление в социалната мрежа Facebook. Заради появилите се спекулации с прякора му, Иванов пусна следното писмено изявление. Публикуваме текста без корекции и редакторска намеса:…

. . . Прочети целия текст . . .

Blogger изненадват с новости

2010-03-26T11:39:00.003+02:00

Уникално добра новина от екипа на Блогър - за добро утро. Години наред те предлагаха на потребителите си само десетина прости и частично променяеми шаблона по подразбиране. Разбира се, имаше милиони шаблони за подмяна из чужди сайтове, но, веднъж качени, външните можеха да се модифицират само директно от HTML кода.

Това затрудняваше голяма част от обикновените потребители, които все пак искаха да направят блога си уникален. Сега вече разработчиците поднасят стотици комбинации от цветове, картини, шрифтове и подредба, приложими от контролния панел на блога само с един клик…

. . . Прочети целия текст . . .

“Не ме забравяй”, забрави очакванията си

2010-03-25T22:31:00.001+02:00

Какво трябва да се е случило с живота ти, за да стане микровълновата най-добрият ти приятел? Кое кара едно ченге да налага юмручно право по тъмните улички на Ню Йорк? Защо един син не може да прости на баща си? И колко може да си отчаян, щом избираш работата пред близките и семейството си?

Определено няма да забравя „Не ме забравяй”. От него запомних, че не е нужно дадена филмова история да ти дава много отговори. За да бъде добра, е повече от достатъчно само да постави правилните въпроси. Така да ти въздейства като зрител, че след като излезеш от киносалона, сам да мислиш над отговорите…

. . . Прочети целия текст . . .

Да си поръчаш сън

2010-02-27T17:30:00.001+02:00

Понякога ти се иска да избягаш. Да се скриеш. Или, най-добре, да изчезнеш. Това желание обикновено се придружава от мисли в различна поредност, но приблизително с един смисъл: „Не трябваше да става така! Аз друго се опитвах да направя. Какво ми става? Не мога да се позная! Защо се вардя, като никой не напада?”

Тези псевдодиалогични терзания са познати на много от вас. На много от нас. Има дни, а понякога и седмици, в които ти се иска просто да не си се събуждал. Които те карат да проклинаш мига, в който си подал крак изпод завивката, за да се изправиш и задействаш...

. . . Прочети целия текст . . .

Измий ги като пишкаш

2010-02-19T20:29:00.001+02:00

Много обичам да оправдавам отделни прояви на мързела си с това, че съм мъж. За какво да си гладя дрехите – нека се вижда, че нямам гадже да свърши тая работа. Безобразно омачкана риза и панталон? Едва ли има нещо, по-крещящо „свободен съм”. Това си е цяла PR стратегия с рекламно изречение „Имам отчаяна нужда от помощ”.

Защо да готвя, като продават готова храна зад ъгъла? Хич не ме е срам да си призная, че готвачките се справят далеч по-добре от мен. Всъщност – по-добре, отколкото аз някога бих могъл. Пък и не ги мързи, защото за това им се плаща. А че излизало по-евтино сам да си го сготвиш… Духай, да изстине! Изобщо не е вярно, щом е за една порция.

За какъв… повод да си оправям леглото сутрин, след като живея сам и прекарвам половината денонощие извън къщи? То, разбирам, да чаках някого, ама никой не се е занареждал на опашка да идва у нас. На практика се прибирам колкото да се изкъпя и наспя. И да отида до тоалетната…

. . . Прочети целия текст . . .

Студентски град LIVE

2010-02-08T19:18:00.001+02:00

Началото на февруари за някои явно е време за плаж в София. Снежен плаж. Ето какви са последствията, уважаеми колеги, от настоящата (или тъкмо отминала) зимна изпитна сесия. Мъртво пияни студенти по джапанки на -6 по Целзий и обилен снеговалеж. Ще се въздържа от коментар. Каквото и да кажа, би бледняло. Самите кадри са достатъчно красноречиви. Видеото е качено и във Vbox7, под същото заглавие и ключови думи.

Култови фрази:

* С джапанки, ‘ма с грайфери!
* Кой не пие джин – Амин!
* Знаете ли какво е ВИАС? Вие Избрахте Ада Сами!
* Аз мога ли да ви попитам – Македонският тост защо се казва Македонски тост?!
* Ясно е, че днеска повече няма да излизаме – щото е много студено.
* Оня ден, като бех...ме на кораба, не беше толкова студено.
* Не искам да се гледам във Vbox-a. ОмръзнА ми! Вече е банално, пУсни ни в YouTube!
* Извиня’айте, мо’е ли ‘а затворите така малко, че ни е студено?
* - Що не сте пуснАли вие топлото, не мо’а да разбера! – Ами защото навънка са пуснАли студеното…
* Аз съм казАл с водорасли, бе, момче! Нали съм пират, трябва малко морски дарове да ям!
* Пари Хотър и Подхвърленият камък.
* "Искаш да танцуваш?! Мислиш си – ще бъде лесно…"

*Моля зрителите, които разпознаят някой от участниците (или самите себе си), да запазят самоличността на заснетите лица в тайна. Всички коментари с конкретна лична информация за тях в YouTube, Vbox7, или в блога, ще бъдат изтривани. Този клип цели да забавлява, а не да излага (допълнително) момчетата.

_________________________________________________________________________

EDIT 16.02.: Незнайно защо администраторите на Vbox7 са решили да премахнат клипчето от сайта си и да изтрият потребителския ми акаунт без каквото и да е предупреждение…

Много са загубени. В превода

2010-01-31T13:08:00.001+02:00

‘Ай сти’а, ве! Минавал съм покрай тази указателна табела поне сто пъти, откакто ги нацвъкаха. Чак сега обаче се зачетох. Уголемете снимката и ще научите нов английски. Или поне ще разберете, че Народният театър “Иван Вазов”, според Столична община, е Театър на народите. Така ще мислят всички посетители и жители на София, които не говорят (добре) български. А те, да му се не види, никак не са малко на брой

Верно, “people” значи и “народ”. Защо обаче ми се струва, че думата "народен" към днешна дата е по-скоро в смисъл на “национален” ("national")?! И ако ще е Peoples, в множествено число – театър на кои народи е "Иван Вазов"?! Алоу, Общината! :D Разбирам, че не ги правите лично тези табели. Ама ‘айде малко контрол над изпълнителите, които наемате, а?! Утре някой може да преведе “столичен” като “a hundred private”. С чувство за хумор, но не на място. Нека чужденците знаят, че “Иван Вазов” е театър на българската нация, а не на безлични народи. Understand?

Haberler: новините на турски са право

2010-01-29T23:56:00.003+02:00

Новото „правителство на малцинството” на премиера Бойко Борисов се радва на многостранен опозиционен натиск още от сформирането си. По множество важни точки от дневния ред на страната Кабинетът заявяваше полюсно противоположни официални становища. При това – в рамките само на няколко дни. Явно характерното „преосмисляне” наблюдавахме при внезапната смяна на позициите за акциза на алкохола и цигарите, еднократната помощ при раждане, детските и коледните надбавки…

Едно от изпитанията, които правителството премина, се оказа поисканият от парламентарната група на АТАКА национален референдум. Основна тема на допитването трябваше да бъдат новините на турски език по обществената ни телевизия БНТ1. За първи път парламентарно представена партия предприе фактически действия по този въпрос.

Новините на турски език са по десет минути, само в делнични дни. В ефир са от 2000 година. Още тогава, малко след старта им, ВМРО организира подписка. Искането в нея обаче не е свикване на общонароден референдум за чуждоезичните новини. То директно поставя под въпрос съществуването им. Събраните хиляди подписи са внесени в Българската национална телевизия, а не в парламента. Генералният директор на държавната медия не предприема действия. Защо – ще разберем по-долу…

Девет години по-късно партия АТАКА задвижи законовата процедура по събиране на подписка, която да бъде внесена на правилното място. С искане допитване до народа да реши съдбата на новините.

Бяха предприети две от стъпките, предвидени в Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление. Паралелно с организираната гражданска подписка, депутатите на Сидеров събраха и необходимите 43 подписа на народни представители – нужната една пета.

Първоначално министър-председателят подкрепи тази идея. Заявявайки позицията си, той изрази надежда, че референдумът ще реши въпроса по най-демократичния начин, веднъж завинаги. Анализаторите определиха съгласието му като акт на солидарност към партията на Сидеров, защото тя застана зад неговия Кабинет.

Три дни по-късно подкрепата бе оттеглена. За това кратко време Борисов размисли и заключи, че е съгласен с президента Георги Първанов. Държавния глава предупреди, че действия срещу новините на турски език могат да се окажат „капан за премиера”.

Дали отказът на правителството да подкрепи провеждането на референдум е предотвратило сериозни последствия за стабилността на българското общество? Дали премиерът Борисов не е отстъпил заради външнополитическия натиск от страна на Европейския парламент и турската държава? Избегнахме ли на косъм ескалация на напрежението и пораждане на етнически конфликт?...

. . . Прочети целия текст . . .

…Докато Big Brother ви раздели!

2010-01-08T10:29:00.001+02:00

През декември и януари има толкова празници, че всички колеги, които останаха живи – или още изтрезняват, или продължават да пият.

Само аз, защото съм трезвеник, реших да обобщя новите планове на един от най-успешните телевизионни формати – Големият брат. И да ви харесва, и да не ви харесва – в края на миналата година се оказа, че 5-ти сезон в България ще има.

Парадоксално, но потвърждението се появи само няколко месеца след като британския Channel 4 обяви, че след 10 излъчени сезона, английският Big Brother спира. Причина за решението бе твърде слабият зрителски интерес на Острова.

Тъкмо затова се питам – трябва ли и тук да снимаме десет сезона, преди да ни омръзне съвсем? Фактите очевидно сочат, че форматът бавно, но сигурно отмира навсякъде. Във века на технологиите май се оказваме толкова презадоволени, че вече губим интерес дори към воайорството, което си е нормална човешка страст. Шоуто обаче ще продължи, докато не бъде изцедена и последната капка остатъчен зрителски интерес…

У нас все още го има. Поне според продуцентите на шоуто от СИА адвъртайзинг. Те очевидно смятат, че на родна почва форматът хич не се е изчерпал.

Сигурно живеете в пещера и едва ли слушате дори радио, ако все още не знаете, че новият локален брадър ще е семеен. Актьорът Ники Урумов го повтаря през около 15 минути в рекламните анонси на Нова телевизия. Има-няма – от Коледа насам. Даже да сте от друга планета, все сте си дошли по празниците и сте го чули.

Аз чистосърдечно си признавам, че ще ми е много любопитно да разгледам българския семеен модел под микроскоп. Ако питате защо – просто ми е чудно дали все още битува навикът за ракията, салатата и краката на масата, или вече сме се поевропейчили. Пък и преди да тръгна да се женя, трябва да знам какво ме чака, че вече, дет’ се вика, ми е време.

В официалния сайт на продукцията на адрес www.bigbrother.bg, има много готини заигравки. Есенцията от тях е, че за да влезете в Къщата тази година, трябва да убедите половинката си да дойде с вас. Ако нямате сключен брак – пак можете да влезете, но за целта трябва да сте си направили общо дете. Или поне актът му за раждане да твърди, че е от двамата. Един вид, той е вашият билет за шоуто.

И ако сте тръгнали да се радвате, че с този сезон сме открили топлата вода – аз пък ще ви зарадвам, че такъв вече е сниман във Франция и в Канада. Не забравяйте още няколко важни неща: Под покрива на Големия брат през 2010 г. може да вземете не само партньора и отрочето, а целия наръч роднини.

Освен това – за първи път приемат и непълнолетни. Номерът е, че ако сте такива – пак трябва да влезете с родителите си. Няма оттърване, ей! И това обаче вече са го виждали – във Филипините. Даже и учители ще ви докарат в Къщата, сигурно избрани лично от министър Сергей Игнатов.

Ако нещо от прочетеното дотук яко е зачесало любопитството ви – ето и датите на кастингите:

Въъййй, в Бургас:
16 и 17 януари 2010 година, хотел Аква
В Пловдив, бе, майна:
22, 23 и 24 януари 2010 година, хотел Dedeman Тримонциум
Амчи във Варна:
29, 30 и 31 януари 2010 година, хотел Черно море
Епа в София, братуе:
5, 6 и 7 февруари 2010 година, хотел Радисън

Преди да сте се отказали с лека ръка, вземете под внимание, че Биг брадър тази година ще плаща и заплати на квартирантите си. Това все пак е някаква утеха, ако се разминете с 200-те бона, колата и апартамента, които ще отнесат победителите. Хубаво е да го знаете, в случай че финансовата криза наложи да бъдете съкратен от работа, докато ви дават по телевизията. (:

Време вълшебно

2009-12-25T13:11:00.001+02:00

По Коледа не стават много чудеса.

Става само по едно единствено чудо
за всеки от нас. Само едно.

Най-истинското.
Най-исканото.
Най-личното.

Най-чаканото.
Най-топлото.
Най-таеното.

Получих всичко, което съм искал
за Коледа.

Получих честност, обич и разбиране.

Но най, най, най-важното, което
ми подариха, беше топлина!

Топлината е дар, който можеш да получиш,
само ако много си го искал. Само ако вече си го дал.

По Коледа не стават много чудеса.
Става само по едно единствено чудо
за всеки от нас. Само едно.

Вашето лично коледно чудо ще ви намери,
за да се сбъдне.
Дори ако се криете от него!
И колкото повече си го чакал -
толкова по-щастлив си тогава.

Магическа Коледа и влюбена Нова година!
Обичай и го показвай всеки ден. Връща се!
Може да отнеме някоя и друга година,
но винаги се връща.

Желая ви незабравими празници!

Disney още помнят как!

2009-12-20T19:53:00.001+02:00

Онзи ден преборих проблемите с пътната обстановка в столицата и само след час пътуване пристигнах в Cinema City. След снежната виелица навън, топлината в мола ме накара да се чувствам като ескимос, достигнал иглуто си. Още повече, че бях почти толкова опакован. В същото време до спасителен подслон на „Стамболийски” се бяха добрали само… още няколко хиляди души. Половината от тях – за да гледат излезлия „Аватар”. Имах уговорка с приятелка, която по-рано се бе отдала на традиционната декемврийска шопинг терапия…

Коледното настроение, което няма как да не те обземе, щом под нестабилните ти стъпки захрупа мокър сняг, ни насочи към друга прожекция. Пък и с тази мания по синкавите аватари – премиерни билети без предварителна резервация сигурно е нямало дори за персонала.

Не така стояха нещата в съседната зала. В нея прожектираха предпремиерно новата класическа анимация на Disney - „Принцесата и жабокът”. В огромния салон, освен нас, имаше всичко на всичко четирима души. Единият от тях – служител. Чувството беше такова, сякаш сме на частна прожекция за ВИП критици. Разликата бе само в десетте лева. Личният ми опит обаче е доказал – колкото по-празна е залата, толкова повече си струва филмът.

Час и половина и близо килограм пуканки по-късно знаех, че съм направил по-добрия избор. Че компютърната анимация още не може да победи класическата. Особено по Коледа. Въпреки че „Принцесата и жабокът” няма дори да се доближи до приходите на „Аватар” и „Коледна песен” 3D, за мен беше важно друго. Нуждаех се от потвърждение, че в студиото на Мики Маус още помнят как се рисува с моливи. И го получих – не са забравили да съживяват скиците. Не са забравили силата на молива, дала началото на цялата им империя през миналия век.

И макар от Пиксар да не спират да раждат компютърни съвършенства, на класиката от Старата школа още й е рано да отива в музея. Историята на принц Навийн и принцеса Тиана е класическа рисувана анимация, която ме върна назад в детските ми години. Не че бяха толкова далеч, напротив. Нали обаче казват, че на Коледа е време за вълшебства. А какво по-вълшебно от една приказка – без неочакван край, но с малко разбъркан сюжет, който няма да ви разкажа.

Вземете с вас някой - да топли тялото ви. За топлинката в душата ще се погрижат героите на Дисни. А това, държа да кажа, е класическа анимация не само заради похватите си. Класически са и персонажите й – от принца и принцесата, до злодея в историята и всички второстепенни роли.

Като казах „роли”… Ако трябва да съм честен – очаквах малко повече от дублажа на лентата. Не казвам, че не е хубав, но просто можеше и повече. Все пак – голямо браво на Владо Карамазов като Принц Навийн и музикалните изпълнения на Орлин Павлов. Добра работа, момчета!

Дебютът на „Принцесата и жабокът” (с галапремиера вчера) за съжаление почти съвпадна с този на „Аватар”. Всеки би могъл да оцени, че като по-комерсиален продукт – вторият (по подразбиране) е фаворит. Боят за зрители е много неравен, въпреки първата афроамериканска принцеса на Дисни. Явно цветнокож застава начело само по веднъж годишно. А всъщност – и аватарите не са бледолики, така че...

Това беше последната ми прожекция за 2009-та, но въобще не съжалявам за избора си. Идете и вие, да си спомните, че “Имало едно време…”

Хуманяци, нападайте Планета 51!

2009-12-04T09:51:00.001+02:00

Мое ревю за любимото Filmche.net

През тази година в кината се завъртяха толкова добри ленти, че май съм прекарал повече време по салоните, отколкото у дома.
От анимационната „Планета 51” обаче не очаквах никак много. Дори не бе в списъка ми с филми, които държа да гледам. Това е първото голямо компютърно заглавие на испанското анимационно студио… Ilion. Звучеше готино, но все така непознато.

За испанците знаех само, че правят хубави психотрилъри (спомнете си „Сиропиталището” и “.Rec”). Нямах никаква представа какви ги свършат в картинки. Една идея повече ме отблъсна. Това бе сценаристът на историята. Нямам нищо против визията на Шрек, но сценаристът Джо Стилман го беше докарал твърде тъповат в първите две части. Изобщо… обречено заглавие, по първи данни.

Нещата застанаха другояче след като видях първия плакат. Изглеждаха симпатяги! Пък и идеята да обърнем ролите – човеците да станем пришълци, ми се стори свежа. Тогава сбутах „Планета 51” сред резервите, но дори забравих да гледам трейлъра. И по-добре! Видях го чак сега, след като се смях до сълзи на филмчето. Рекламата разкрива непростимо голяма част от смешките. Това, че я пропуснах, ми спаси удоволствието.

Удоволствие! Точно това е „Планета 51” – кеф по детински. Без дълбокомислието на Pixar, но все пак красиво и интересно. След шедьоври като „Уол.И” и „В Небето”, май някакси свикнахме анимацията да е повече за възрастни. Е, за разлика от тях – Ilion предлагат нещо общодостъпно. Няма сложни взаимовръзки, кой знае колко големи поуки и десетки житейски истини. По задълбочаване на разказа – филмът не е много над нивото на „Облачно, с кюфтета”. Това не винаги е минус. На Планета 51 всеки ще си намери по нещо. Само внимавайте, защото валежите там не са от дъжд. Нито от кюфтета. От небето падат… камъни!

Сюжет:
Нарцистичният американски астронавт, капитан Чарлс Бейкър, каца за оглед на Планета 51. По предварителни данни от своята сонда-робот, там трябва да намери само камъни. Вместо това обаче – той попада сред цяло общество от зелени създания, които са доста… назад с технологиите. Телефоните им още са аналогови и, според тях, Вселената е дълга цееели… 800 км. Естествено, чуждоземецът е възприет като ужасяваща заплаха. Железният ген. Гроул вдига военните на крак в защита на планетата си, а Бейкър става Заплаха №1.

Луд учен иска да разреже главата на американеца, за да изследва мозъка… Паниката се засилва от върлуващата в местните кина мания по поредицата „Хуманяци”. Според хоръра човеците са същества, които те зомбират, завладяват и рушат. Това се случва тъкмо когато всичко в кроткия живот на планетянина Лем се е подредило – стабилна работа, кандидат гадже и… човек-пришелец, когото да спасява!

За извънземната приказка гласовете си са дали куп знаменитости – Гари Олдман, Дуейн Джонсън Скалата, Шон Уилям Скот и Джесика Биел. Актьорите от дублажа на български също са свършили много добра работа. Минути преди галапремиерата на „Планета 51” в Cinema City на 2 декември – Камен Воденичаров, Гергана Стоянова и Николай Урумов споделиха, че отдавна не са се забавлявали така. Аз им повярвах.

Забавлявайте се и вие! И задължително вземете приятели! Официалната премиера за България е в петък, 11 декември.

P.S. Не си купувайте пуканки – няма да се сетите за тях…

Оценка за филма в IMDb.com: 5.9/10
Лична оценка: 7/10

Изборът на Джейкъб в Здрача

2009-12-01T16:33:00.001+02:00

преводен материал от Advocate.com

Много шум се вдигна около връзките на авторката на „Здрач” Стефани Майър с Мормонската църква. Институцията подкрепи финансово т. нар. Предложение №8 в Калифорния и Точка 1 в Мейн. Така тези два щата бяха лишени от иначе законните в Америка еднополови бракове.

В тази връзка е забавно колко много консервативни хора повдигнаха учудено вежди, заради реплика от филмовата адаптация на „Здрач 2: Новолуние”. В лентата Джейкъб Блек (Тейлър Лотнър) прави опит да обясни на Бела (Кристин Стюарт) факта, че е върколак.

Точните думи са: “It’s not a lifestyle choice, Bella. I was born this way.” („Не съм избрал да живея така, Бела. Роден съм такъв!”)

В книгата сцената се развива по различен начин. Но този ред от сценария, вероятно написан от сценариста Мелиса Розенберг, чертае явни паралели с често използваните фрази при себеразкриване на героя.

Репликата не остана незабелязана в пресата. Тhe Contra Costa Times просто я нарече „сладка”, докато The Dallas Voice буквално я разглежда като „сцената с хомосексуалното разкриване” на Блек.

През последните дни феновете се чудеха: Дали редакторите на това чуждестранно издание нарочно са отпечатали така материала си. При прегъване на страниците – Бела изчезва и се ражда… нов прочит.

Статия за Examiner.com набелязва няколко момента във филма с би и хомо еротичен оттенък. Сайтът за фантастика The Geek Files пък направо предполага, че вълчата глутница във филма действително е просто по-разширена метафора на това да си гей.

London's Times Online: „…Остатъкът от Новолуние показва засилващата се връзка между Бела и местния напомпан пичага Джейкъб Блек (Тейлър Лотнър). Изводът обаче, ако се тълкува по друг начин, е следният: Момчето се бори със сексуалността си и най-вероятно просто си отрязва Бела. И то заради четворка лоши момчета с цепнати дънкови шорти и релефни торсове, омазани с бебешко олио! „Не съм избрал да живея така, Бела. Роден съм такъв!”, казва Джейк, преди да хване гората с масивните момчета, също върколаци”.

Въпросната реплика предизвика смесени отгласи. Някои бяха странно погъделичкани от идеята, че върколашката сюжетна линия може да е просто метафора на това да бъдеш гей. Други пък са направо възмутени, че изречението въобще се е появило във филма.

„Нелепо е дори да се обсъждат тези думи!”, гласи коментар, публикуван във филмовия сайт RottenTomatoes.com. „Ясно е, че Джейкъб не е гей. Хората губят твърде много време покрай тази реплика”.

Чудите се за броя на хората, коментирали написаното? 134, само за час след публикуването му в RottenTomatoes.com.

Самите Мейър и Лотнър все още не са говорили по темата. Дамата, за разлика от младежа, досега е давала само едно обширно интервю от излизането на филма. Половин час при Опра.

Тъй че – намеренията, с които е казана репликата, както и тези на Стефани Мейър, може би ще си останат мистерия.

преводен материал от Advocate.com

Кой плати прехода?

2009-11-14T13:28:00.002+02:00

В последните седмици Мрежата се задръсти с безумици за прехода. Тази година пък – с лопата да ги ринеш. Нали е знаково и юбилейно, значи няма как. За такива емблематични събития направо е срамно да нямаш мнение. Пък и то нали било като задника: дето всеки си го има и държи да си го (по)каже. Мнението, де, не друго!

Аз, като виден всичколог и интеуектуалец, дълго време мислих дали да не запазя мълчание по темата. Като мълчиш – не само не рискуваш да се изложиш, но и си даваш вид на компетентен. Сякаш стоиш много над тези неща и е под нивото ти дори да ги коментираш. В тази област някои български общественици са същински майстори, макар и без кетап.

Изчаках малко. Хапах си езика, гризах си ноктите и няколко пъти си пуках пръстите. Дори известно време седях върху ръцете си, само и само да не тръгна и аз да пиша за това. Не и тази година. Имах стотици оправдания и десетки основателни причини да не го направя. И само една, заради която да го сторя. Онзи назрял нарцистичен порив за (по)казване на… мнението.

Отвъд всякакви метафори, украшения, прикрити смисли и закачки – две десетилетия не са малко време. Не са и никак много. Гледната точка зависи само от това дали си роден преди, или след падането на режима. Зависи дали и какво помниш от онова „преди”. Аз не помня нищо.

След последната точка много от вас вече се питат: Като не помни нищо, какво изобщо е тръгнал да говори?! Така е, нищо не помня. И „По-добре!”, и „Колко жалко!” Родих се малко, ама съвсем малко преди „началото на прехода”. За Бога, колко изхабена фраза. С нея проходих, проплаках, живях и още живея. Все пак съм почти набор на Промяната. Не че малко по-големите от мен имат кой знае колко по-ярки спомени от преди. Пък и аз все нещо си спомням.

Как така ли? Нека не се лъжем – първите години след 1989-та не бяха кой знае колко различни. Иначе едва ли щях да помня почти празните магазини. Нито червените купони, нито киселото мляко – в стъклени буркани, с капак от алуминиево фолио. Може да не съм живял през Режима, но затова пък много ясно си спомням режима на тока. После не питайте защо „децата на прехода” нямаме страх от тъмното! Как, като отраснахме на свещи?

Сещам се за това всеки път, когато загасят някоя покрай мен. Мирисът на угасващ парафин ме връща поне за секунда под кухненската маса вкъщи, където вечер си играех с очукано камионче. Кой тогава имаше друго? Помня (колко емблематично!), че камиончето все пак беше брандирано - „Кока кола”. По всяка вероятност е било и китайско. Хвала на демокрацията и капитализма, made in China! Играех си аз, и чаках лампата да светне. Но не защото ме беше страх. Просто нямах търпение да духна свещите.

Не смятах да споделям това. Достатъчно много ентусиасти и разбирачи вещо изкоментираха прехода. Всяка година по навик, но тази – дори по-детайлно. Промених мнението си във вторник вечер, миналата седмица. Да учиш във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийски университет по принцип не е чак толкова голяма работа. (Впрочем… може и да е било, тогава – в началото на деветдесетте). Един от плюсовете обаче е, че от време на време ти се случва да видиш разни хора, които може да те поканят тук и там.

Така попаднах миналия вторник в предаването „Референдум” на БНТ 1. Стоях в бекграунд, но все пак в кадър, в качеството си на… студент по журналистика. Как да мине предаване за Десети ноември, без да се мяркат студенти! Не какви да е, а журналисти. Колоритно. Имахме честта да стоим там, защото сме такива. И, освен всичко, за късмет, сме набори на прехода. „Нулевото поколение”, както проницателно ни нарече един колега.

Записът може да изгледате на страницата на предаването. Ако издържите съвсем до края – ще чуете единствената ни реплика като статисти. Единствена, но знакова. Простичката истина – въпреки че бяхме там, изслушахме всички на седенката и дори живяхме въпросните 20 години след промяната – ние не разбрахме нищо от прехода. Някак си не усетихме шеметната му скорост. Сигурно е заради пълзенето.Това си мислех и миналата година по същото време, когато пък написах този текст.

В студиото, да поговорят за 10 ноември, бяха поканени „личности, изиграли основна роля в първите дни на промяната”. Така заяви анонсът. Не смятам да коментирам нито подбора, нито изказванията им. Не защото не искам, а защото няма какво толкова да бъде казано. Познати от едно време се събраха да си бъбрят как върви животът напоследък. Бистриха отново вечният въпрос – свършил ли е преходът.

И тъй като в държавната медия рекламното време е малко, а гостите все пак имат нужда от почивка – между сладкодумията се мерна и репортаж. Май само студентите го гледахме внимателно, докато другите поемаха дъх. Но тъкмо този репортаж ме накара да се питам… Защо не само днес, а години наред основен въпрос за дискусии е дали е свършил най-после преходът? Защо вместо това никой не каза каква беше цената му. Колко ни излезе и кой го плати?

В репортажа, наместо реклама, стана дума за феномена „италианските майки”. Италианските майки, събирателен образ на всичките ни няколко милиона емигранти. Онези, неуспели да преходят и напуснали постсоциалистическата си родина, за да могат тук да оцеляват разпаднатите им семейства.

Тогава, в няколкото минути до края, исках да попитам „личностите с основна роля” за истинските майки и бащи, дъщери и синове. Хората, които останаха разделени не преди, а след като Стената падна.

Но гостите, тогава, в последните минути, станаха учудващо бъбриви. И тихичкият глас на студентите стигна само да каже, че пак нищо не сме разбрали. Вярно е. Нищо не разбрахме. Не разбрах защо всички пиха, а ние платихме сметката. Не разбрах колко точно струва прехода, но го плащам, дори когато си купувам самолетен билет.

А самолетните билети са като визитка на промяната – всеки ден водят сума ти деца на екскурзия при италианските им майки. Защото дългият преход ни… разплака майките!

Коментирай този текст тук, или във Fortisimo!

Струва си, усмивката

2009-11-07T23:44:00.001+02:00

Щастлив съм. Просто съм щастлив. Казвам ти го не, за да се похваля, или просто да трупам обем. Споделям ти, защото наистина вярвам, че споделеното щастие е заразно. Че няма лошо като си в добро настроение да го кихаш до скъсване, без ръка на уста. Всяка усмивка предизвиква усмивка отсреща. Когато си щастлив – няма чак такова значение колко много хора се опитват да ти пречат.

Няма, защото си силен. Силен те прави подкрепата, която получаваш, и вярата, която си връщаш чрез нея. Вяра в това, че всеки нов ден има смисъл. Че всяко следващо утро е предопределено да е по-добро от предното, и няма как да е другояче. Защото – ако някой от всички упорито опитващи все пак успее да те разстрои за час-два – ти знаеш, че ще се върнеш при някого.

И обикновено знаеш също, че каквото и да са ти казали, каквото и да са ти направили другите, този някой ще ти върне равновесието. Ще е там за теб. Като го видиш, щом е отсреща и те чака – ти си отново щастлив. А ако не си щастлив, значи просто не го знаеш, никой не ти е казвал, че си Щастливец. Чака ли те Някой, който и да е той – това трябва да ти говори, че ти си струваш. Щом някой си мисли за теб, дори за секунда, значи си важен. Значи не си сам и значи, че на някой му пука.

Щастлив съм и се усмихвам. Не е трудно – много е лесно даже. И адски, ама адски много си струва!

Струва си да ти е криво, да те изнервят, да те унижат и изтормозят, да те изтезават даже. Струва си шефът ти да е задник, колегите да те вбесяват до безобразие и дори автоматът за кафе да ти прави напук. Оправдано е, след като знаеш, че ужасният ден, в който всичко е било наопаки, ще свърши спокойно. С поне една дадена и поне една получена усмивка. Искрена и щастлива :)

Не носете маски – щастието също заразява!

Друг да го каже, та сам да се сетиш

2009-10-26T21:11:00.001+02:00

Депресията около рождените дни е феномен, който психологията сигурно е изследвала. Тя може и да го е изследвала, ама аз не съм чел. Нямам и намерение. Достатъчно ми е, че я чувствам ежегодно. Обикновено - месец предварително и още толкова, следварително.

Тази година обаче феноменът ме подмина. Не ме пропусна съвсем, но… да кажем, че ме пожали и се отървах леко. Присъщият ми сарказъм и перманентното ми нервно разстройство тъкмо бяха в своя апогей. Тогава обаче нещо се случи. Точно когато бълвах огън и жупел, като гръцки пожар насред лятото. Хем ми беше пламнало сезонно, хем навреме ме потушиха. И, също като за съседските огнища, проблемът не се реши без помощ от чужбина. От навън – дето, според фолклора, било „чуждото и страшното”.

А на мене и чуждото, и страшното (което плашещо ми харесва) много са ми помагали. Най-вече да достигна някакви прозрения, които да ме укрепят психически. Като стабилизатор при пожарогасенето – иначе струята те отнася. А на мен ми трябваше точно… да кажем… малко стабилност отвън, независима. За да се подпра, да се хвана, да се набера и да изляза от феноменалната дупка, наречена „депресия по празниците”.

И… знаеш ли кое ми помогна? Един подарък. Нематериален. Некупен. Дори ненаправен. Подариха ми усмивка. Спонтанна, предизвикана, ама не нарочна. Даде ми я непознат. Даде ми и разговор, от който, изглежда, отдавна съм имал нужда. Не, че каза нещо кой знае какво. Нещо брилянтно, уникално и нечувано. Не. Просто ме накара да си мисля. А напоследък имах страх от мисленето – все избиваше в мъглява посока.

Както и да е, нагазих вече в калта. Мислих за обичането. Избрах да се опра точно на тази мисъл. Разбрах, че никой никога не е на достатъчно разстояние и хората, които обичам, са два типа. Едните са твърде близо, за да си позволя да им го кажа. Другите са прекалено далеч за лукса да го премълча.

Говорихме си с непознатия и за избора, и за решенията. Спорихме (нали в спора се раждала истината) дали е по-трудно да решиш, или да следваш вече взетите решения. Да вземеш решение, за мен, е най-трудното. Вземеш ли го – вече си приел, че ще го изпълняваш. Защото дори и най-незначителната промяна може да се окаже Радикална. Дали сменяш вратата, или само ключалката – ефектът е един и същ, само че в различни мащаби. Града ли ще смениш, или страната, сякаш също е почти едно и също. В смисъл, че където и да си, ти винаги си някъде. Винаги те има. Има те, дори да си далеч. На кого му пука къде точно!

Майната й на сезонната депресия! Просто намери някой да те усмихне… И, като търсиш - помни, че във всеки се крие нещо повече.

Мелинг: Животът ми след Дъдли Дърсли

2009-10-12T00:49:00.001+03:00

Актьорът от Потър филмите Хари Мелинг за отслабването и новата си театрална роля

Cassandra Jardine, telegraph.co.uk

„Това може ли да е той?”, питам се, докато красив къдрав младеж върви към мен и срамежливо протяга ръка. Поразява ме не, че изглежда добре, а размерите му. Като всеки друг, който е гледал Хари Потър филмите, и аз съм свикнала с Хари Мелинг в образа на Дъдли Дърсли (тресящият сланини братовчед на Очилатия магьосник). Само че сега в 20-годишния мъж, който вече играе първата си професионална роля в театъра, няма и следа от свинските очички и двойната гуша.

Трансформацията на Мелинг е толкова магична, колкото и всичко, което някога се е случвало в книгите на Дж. К. Роулинг. Това ми донесе страшна утеха. Като майка, ми беше трудно да се присмивам на Дъдли, защото се тревожех за актьора, който го играе. Страхувах се, че той е сключил сделка с Дявола: Радва се на цялото приключение и парите от това да си в Потър сагата, но… в замяна е длъжен да се угоява, само за да се впише в ролята.

- Та, какво се случи?

„Беше преди почти две години”, обяснява Мелинг, като отказва предложението ми за закуска. „Имах представление в Младежкия театър, където играех старец. Преди това съм играл и като дебел клоун, така че си казах: „Ако искам кариерата, която би ми харесала, ще трябва да поотслабна”. Тъкмо започвах с актьорската школа и установих, че доста се движа. Започнах да се храня умерено. Така теглото просто се стопи.

Поглеждайки назад, сега той осъзнава, че на 11, когато приема ролята на Дърсли, е изяждал невероятни количества.

„Шоколадовите десерти Toffee Crisp бяха слабото ми място. Веднъж изядох 5 на един път”. Казва, че не бил дебел, защото се е чувствал нещастен, а защото си угаждал. Майка му се ограничавала само с въпроса „Наистина ли искаш трета порция?”. „Родителите ми не са ме тъпкали с храна, нито пък са правили проблем от това. Ето така се объркват нещата. Не е задължително да е проблем за децата това, че са дебели. Но то ти се отразява, не си достатъчно щастлив в такава кожа.”

Приятелите на Хари се шегували с теглото му, но „никога не е било злобно”. Без съмнение това се дължи на слънчевата природа на актьора. И все пак, той харчи хонорарите от Потър филмите за таксите си в Mill Hill, частно училище в близост до дома му в северната част на Лондон. Не бил доволен от предното си, общообразователно училище. По думите му – главно защото искал да бъде някъде, където има и добра актьорска школа.

Фокусът върху кариерата му без съмнение е резултат от това, че семейството му е пълно с актьори.

- Не беше ли проклятие да те асоциират с омразния Дъдли?

„Мълчах си за това. Досега никой не ме е разпознавал.”

Повече му тежало, че не е някое от децата в Хогуортс. Когато хората го питат какви са Майкъл Гамбън или Джули Уолтърс, трябва да отговаря „Не знам, никога не сме се срещали.” Но, приклещен на Привит Драйв, той работи с Ричард Грифитс и Фиона Шоу, в ролите на вуйчо Върнън и леля Петуния – родителите на Дъдли. „Само да ги гледаш, си беше образователно. От Фиона научих Речта на Калибан (Шекспирова), с която после влязох в театралната школа.”

Дъдли не се появява в шестия филм, „Нечистокръвния принц”. Така се получава голяма дупка между ролята на 16 годишна лоена топка в петия, и снимките на Филм 7 тази година. През това време Хари Мелинг се променя почти до неузнаваемост, за беда на продуцентите. „Боже, ще трябва да направим нещо!” – беше закъснялата им реакция, а аз се почувствах много виновен”, обяснява Мелинг. „Можеха просто да направят нов кастинг за ролята, но вместо това ми сложиха подплата”.

Седмата лента, първа част на „Хари Потър и Даровете на смъртта” излиза догодина. Мелинг обаче има достатъчно работа като глуповатия син на Mother Courage. А също и с Фиона Шоу, която отново ще играе негова майка.

„Винаги съм мислела, че може да бъде невероятен жанров артист” казва Шоу, „но той се е превърнал в уникален главен актьор. Изведнъж се почувствах сякаш гледам Хамлет.”

Сравнявайки се с Даниел Радклиф, на когото някога завиждал, сега Мелинг осъзнава, че е късметлия, задето не е бил начело в Хогуортс. Кариерата му така и не получава ранен старт, но пък се разминава и с тягостните официалности на славата, или опасността да бъде типизиран. „Вече мога да се отърся от детските си черти, като това, че бях пълен. Мога да започна нова кариера, защото никой не ме вижда като Дъдли”.

Преводен материал. Източник: британският “Telegraph” онлайн

Благодарности на Fleur_1510

Какви бяхме, когато не бяхме риалити?

2009-10-07T07:00:00.001+03:00

Все повече започвам да разбирам защо така прогресивно нараства броят на хората, които отказват да бъдат зрители. Не на тези, които имат непоносимост към конкретна програма, а на все повечето, развили цялостна алергия към телевизията. Вече ми се прояснява как така някои мои познати дори нямат телевизори в домовете си. За какво да си ги купуват? Само да забърсват праха от тях? Вместо това – растящ, според мен, процент решава да (е)мигрира в Интернет.

И по двата най-гледани канала у нас някой танцува. Кой може, кой не може – куцо и сакато е на хорото. Убеден съм, че съвсем скоро и в Нова, и в бТВ ще запеят. Всъщност, вторите вече и това правят, но поне не в отделен формат.

Това лято, щем-не щем, станахме свидетели на най-мащабните рокади в историята на родното телевизионерство. Двата основни канала съперници вече не се задоволяват само с мерене на рейтинги, а разменят партньорите си като в евтино порно. Не е трудно да прозреш колко откровено смешни са подобни размествания на пазар като нашия – микроскопичен, а пренаситен. Битката е за вниманието едва на 2 милиона души, чиито реален брой е… относителен. И за много, много пари от реклама, което всъщност осмисля усилията.

От реализацията на първото българско реалити минаха цели, едва или само… Абе, всичко на всичко 6 години. За толкова време - всяка есен, докъм пролетта някой някого наблюдава, друг оцелява, трети се учи да пее, да блее, да пази равновесие. От тази година някои ги е страх, други казват истината… Макар че последните по-скоро я продават, уж истината. Доста отдалеч успях да стигна и до първопричината за горните ми размисли.

Снощи затрудних храносмилането си с поредния епизод на „Цената на истината”. Новото шоу на НОВА, за небивала изненада на публиката, отново се прави „по утвърден световен формат”. В епизода, на пръв поглед, нямаше нищо необичайно: серия „шокиращи” въпроси, куп оръфани роднини и саркастичните коментари на водещия за гарнитура.

Девойката доброволка на детектора обаче привлече вниманието ми с друго. Не с визията си на треторазредна фолкаджийка. Забавлява ме това, че момичето всъщност участваше, за да завърши този си стил. Накрая, срещу пресолената си искреност в ефир, танцьорката се отказа с 10 бона. В аванс вече знаехме, че сумата й е необходима, за да иде и тя в силиконовата долина. Или, по-скоро – за да съгради силиконови хълмове. Та, съвсем в прав текст: Цената на истината се оказа 10 бона за нови цици. Няма да питам с какво толкова ще ги пълни, че не й стигна половината сума, примерно. Класика на кръчмарския разум по тези географски ширини.

Сетне ме зачоплиха съвсем други, не музикални въпроси. Опитах се да си спомня какви бяхме, когато не бяхме риалити. Тогава, когато телевизията не беше реална, а си беше просто телевизия. „Просто телевизията” беше ли „проста телевизия”? Какво гледахме, преди Брадъра да обърка всичко през 2004-та? Какво слушахме преди да почне Мюзик айдъл? Как въобще сме живели, без да пращаме смс-и, за да спасим или изгоним някоя маймуна, дето се кълчи, или грачи? Като казах маймуна – липсва ни живо шоу от зоопарка!

Реалити. Очевидно сме оцелели някак и без това. Сега обаче се налага да оцеляваме въпреки него. Напук на всички мултифункционални таланти, които са готови да се разчекнат и пресипнат, за да спечелят публиката.

Не ме разбирайте погрешно, аз също гледам телевизия. Все още. Просто се плаша, че съм забравил какво беше без дълги лайфове и режисирани състезания. Без 20 камери да ти се пъхат в чинията и да инспектират дали си миеш добре зъбите. Без да ядеш буболечки, да унижаваш близките си, или да оцеляваш на остров.

Наистина съм забравил. Може ли някой да ми припомни?

Кое му било личното ли?!

2009-10-05T01:56:00.000+03:00

Казах да се ослушвате! Казах, че нещо ще се случи днес. Нещо лично. И то е факт. За мен е чест и удоволствие вече официално да представяНовото електронно лайфстайл списание. Първото от малкия, десети български град Шумен за големия Глобален свят. Впрочем – колко популярна стана тази хубава българска дума „лайфстайл” напоследък! Чак хубаво да ти стане от благозвучие. Съжалявам за вметката, но самокритиката е важен елемент от интелектуалното развитие. Където липсва едното – обикновено липсва и другото.

Следвайки директния линк можете да прочетете какво е Fortisimo.eu за екипа, който го създава. Какво влагат, какво очакват и какво желаят от него хората, пишещи за вас. За нас. Пишещи, всъщност за ТЕБ. Защото, скъпи ми отегчен интернет потребителю… Фортисимо – това е лично! Слоган, мото (и май наистина няма българска дума за това), което трябва да запомниш.

Фортисимо – това е лично!

Толкова лично, че авторите ще те пускат в дома си, в кухнята си, в спалнята си…

Ще ти разкажем за сватбата на братовчедката, семейната екскурзия, ще обсъдим заедно злободневието, майчинството, домакинството, проблемите, клюките по света и у нас…

Ще ти доверим опита си, ще ти споделим страховете си, ще ти кажем за какво се колебаем. Дори може да поиграем аматьорски футбол! Ще ти позволим да станеш воайор в Това (което смятаме, че) е лично. Не да надникнеш, а направо да гледаш в него! Периодично, но редовно – всяка седмица ще научаваш повече.

Прочети какво е Фортисимо:

Прочети, че е „новият медиен проект на…” и „естествено продължение за…”, “от добре познатия екип…” Всичко това е разказано в отделен обяснителен текст. Което, малко по Възрожденски, си е електронен вариант на тъй популярната някога в пресата програмна статия.

Онези няколко реда в първия брой, където възпитаният редактор се обяснява, оправдава, жалва и оплаква. Тук, разбира се, вариантът е по-модерен и изчистен откъм мрънкане, просто защото не съм го писал аз. И все пак – програмна статия!

Фортисимо?! Това е…

Приключвам, за да те оставя да разцъкаш на спокойствие. Преди това – само още три-четири реда. В тях държа да обясня (именно защото това е лично) какво е ЗА МЕН Fortisimo.eu.

Това е наистина амбициозен медиен проект, в успеха на който се надявам искрено. Нещо повече! Аз п р е д у с е щ а м този успех. Причината е, че покрай любимото радио познавам хората, които ще работим за него с времето, силите и името си. Знам, че ще го правим както трябва – с голям мерак и много кеф. А, като изключим жаргона, и с критично задължителното уважение към Теб, Читателя!

Знаем с кого си имаме работа! Все пак повечето го правят пред микрофон вече 15 години… А сега – намали за малко радиото и приятно четене!

p.s. Честит 15-ти рожден ден, мило мое ФОРТЕ! Още толкова по толкова. Надживя ДАИТС, която вече е история. Остават СЕМ, КРС и още няколко десетки абревиатурни комисии и организации, които, поне засега, не създават проблеми (:

Хапче за душата

2009-09-28T15:22:00.001+03:00

Дали забравата днес си струва главоболието ми утре? Морален казус, пред който, за щастие, се изправям само по веднъж на няколко месеца. В такъв интервал напиването е терапевтично, с лечебна цел. Зачести ли – все повече заприличва на битов алкохолизъм.

Обаче другото – това е лично!

Профилактичното напиване боли мааалко повече. Не че знам какво е да си анонимен алкохолик. Някак просто ми се струва, че да сръбваш от дъжд на вятър е доста по-различно от това да се квасиш по навик. Най-малкото – в нередовното напиване няма нито глътка анонимност. Напротив – то се прави за профилактика. Профилактика на чувствата, в която всяка наздравица е всъщност тържествен тост в името на Нейно величество Ситуацията.

Хората всъщност никога не пият заради себе си. Правим го заради други хора. Проблемите, които съществуват, наричаме „ситуации”, само за да не се налага да им търсим решение. Ситуациите са просто даденост. На тях няма какво да им се решава и така определено е по-лесно. А после се ~~чудят~~ чудим „Като боли, що пия?” За да спре да боли за малко?

Не знам на някой жив да му е минало. Тя болката си е постоянна и там си стои, и все я има. Кажи-речи като старчески ревматизъм или, хайде, например, хронична алергия. Общо взето – с профилактично напиване само отлагаме мислите си с няколко часа. После те пак ни връхлитат, само че на гребена на главоболието. И тогава, освен с душевната, вече сме се сдобили и с физическа болка, която не лекува първата. Нито с аспирин, нито с главата в стената.

Фармацевти, психолози, измислете хапче за душата!

Не да я успокои като я надруса, а да я излекува. Естественият лек засега е престъпление, а пък самоубийците не ги допускат в Рая.

Наздраве!

Боулинг уроци

2009-09-18T15:00:00.019+03:00

Ама защо никой досега не ми беше казвал, че като играеш боулинг - целта е да СЪБОРИШ кеглите? Ако правилата на играта бяха изцяло наопаки, със сигурност щях да съм най-добрият!

Последните ми подвизи доказаха, че последващото схващане под дясната китка няма пряка връзка с качеството на ударите. Дали удряш страйк, спеър, или тъпо и упорито връщаш топката обратно по улеите – това няма никакво значение. Дори при перфектни фреймове – болката в ръката пак е като след бурно креватно man-to-hand шоу.

Пък и 2х10 поредни хвърляния опредено се проточват по-дълго. Особено когато кеглите стоят извън всякаква опасност от събаряне. Остава ти само да залагаш в ляво или в дясно няма да улучиш и сменяш страните само за разнообразие. Не за теб, а за публиката, защото по рецепта – когато някой тръгне да се излага, трябва да има и доволно количество зрители.

В моя случай бяхме 5 души, разделени негласно на два тима. Двама съставлявахме отбора на Загубеняците, а останалите бяха Победителите. На тройката няма смисъл да се спирам. Когато всеки втори удар е в десетката, някъде към средата радостта се превръща в лека завист, която в края вече е просто отегчение. Що се отнася до моя отбор на лузърите – в него първото място бе дал-е-е-ч по-оспорвано. Разликата в падението беше толкова нищожна, че (както се казва на спортен жаргон) направо си дишахме във врата. В първата игра престорено ж-ж-жентълменски оставих дамата да поведе в резултата и заех последното място. Вторият път тя ми се реваншира.

Защото да изгубиш боулинг битка не е лесно, колкото изглежда. Няколко полезни съвета: Трябва ти тотално разцентрован мерник, вродено кривогледство, увредена леща, ленива ретина и балетна стъпка а ла Мон Дьо в нетрезво състояние. От полза могат да са също два номера по-големи обувки, за да те спъват. Става и ако са по-малки, за да ти убиват. Ако са с вързалки, а не с лепенки – вариантите са два. Единият е просто да не ги завържеш. Другият е да го направиш, но една за друга.

За гарантирано неуспешен удар ползвам топка с толкова малък номер, че пръстите ми да не влизат в нея. Опитвал съм и с по-тежичка, но този вариант има една особеност. Тежестта все пак не бива да е непосилна. Идеята все пак е: като ще забиваш топката в земята – това да е в началото на пистата, а не още преди да си я стигнал. А щом стигнахме до вдигането: направи го рязко и със замах. Най-добре се получава като засилиш въоръжената дясна ръка стремително нагоре до нивото на носа си и след това стреляш право напред. Топката, разбира се, няма да полети, а ще измине само няколко сантиметра, преди да се сгромоляса с все сила, усетила повика на гравитацията. Ако те е срам да гледаш кухо и безучастно докато става всичко това – можеш да преиграеш и своето собствено падане. Когато играч засили топката отвесно вместо към кеглите – това предизвиква искрен смях. Но ако едновременно вземе и се разчекне – вече гарантира гърч.

Още по-големи хоризонти за майсторски резил се откриват ако изобщо не ти пука, че ще строшиш нещо. Тогава обаче е важно да спреш да целиш улеите. Те си стоят там и винаги можеш да го направиш по-късно. За следващия номер от програмата е критично необходимо топката да достигне до кеглите, и то с все сила, така че… Не прави това у дома си, то е само за професионалисти. Та: ако досега само си симулирал инвалидната си невъзможност да събориш и една кегла – за следващия удар можеш да свалиш маската.

[В случай, че наистина си сакат – няма да ти се получи и е по-добре да продължиш с класиката в жанра].

Целта на следващото упражнение по случайност съвпада с тази на истинската игра – да направиш страйк, да събориш десетка. Само дето ти няма да събаряш кегли, а други работи. В предстоящия удар трябва да впрегнеш цялата си концентрация, умения и, най-вече – СИЛА. Да извършиш такава перфектно премерена засилка, с каквато би обрал всички точки. „Би” е ключовата дума в този план. Защото идеята е, че ударът БИ БИЛ точен, ако не смяташе да го натресеш право в предпазителя на боулинг машината, секунди преди да се е вдигнал. И колкото по-силно, толкова по-добре.

[Имай предвид, че този трик може в последствие да се окаже скъпо удоволствие и повод за съдебно преследване, заради причинени материални щети].

Нещата стават малко по-различни, когато куцата ти игра привлече (нарочно или не) вниманието на инструктор(ка). В случай, че свалката си струва – евакуирай се от отбор „Загубеняци”. Нужно е да се правиш, че все пак умееш нещо и усвояваш това, което ти се показва. Не твърде бързо, за да не сметнат, че вече нямаш нужда от помощ, но не и твърде бавно, за да не изгубят надежда. От време на време може да демонстрираш „случайни” попадения тъкмо по тази причина и след това да спечелиш частен урок. Бонус от заведението в случай, че не си трошил интериора. Само напомням – топките, необходими за играта, стоят в близост до пистата, а не в деколтето на инструкторката. Те нямат, повтарям, нямат зърна. (:

Ако не ти е до флиртове, или пък, мамка му, не си свободен за такива – винаги можеш да си останеш клоунът на вечерта. Остана само любимият ми номер от репертоара: Не ти се губи, не ти се цели улей, не ти се нанасят повреди, мързи те да падаш… Чудиш се дали е възможно да играеш по правилата и пак да си забавен? Може, може. Толкова е лесно! Просто иди и майсторски събори десетка… в съседната на твоята писта. Ако е на ход някой от другите губещи – може да почерпи!

Twilight Saga: баналeн, но завладяващ шедьовър

2009-08-18T22:26:00.009+03:00

Писах за "Здрач" филма през февруари, малко след като го изгледах на кино. Тогава дори не подозирах за плашещите мащаби на вампирската пандемия, нахапала за нула време цялото земно кълбо. Нямах представа, че аз самият ще остана в плен на една срамно тривиална история, към която посегнах от любопитство и зачетох почти против волята си.

После изчетох на един дъх всички части от поредицата и вече безнадеждно съм сред безбройните жертви на кръвопийците вегетарианци. Днес видях и официалния трейлър на втория филм от сагата: Новолуние. Тогава за пореден път се ядосах на себе си, че толкова лесно се продавам на машината за милиони, наречена TWILIGHT. Яд ме е, защото в основата си историята е толкова елементарна, повтаряна и откровено бозава, че чак ти е гузно да я харесаш. Единствено фентъзи елементите я отличават от прост, класически любовен роман, каквито в началото на 90-те у нас бяха предпочитано четиво. Дотолкова предпочитано, че Кони Мейсън например крадеше от минутите на много българ(к)и дори в тоалетната.

Най-вече ме изнервя фактът, че отначалото съм наясно защо. Защо Едуард Кълън и Бела Суон се превърнаха в мечтана двойка номер едно? По-елементарно и от омлет. Дори далеч повече – колкото да разтвориш таблетка в чаша вода. Стефани Майър и хилядите, които се облагодетелстваха покрай нея, дължат неизмеримите си приходи на един единствен, отдавна установен факт.

Пазарните специалисти основават и печелят от цели индустрии, само благодарение на слабата потребителска памет. Литераторите, разбира се, правят същото, доста по-рано от тях. Те разчитат на читателската памет, която се оказва колкото ненадеждна, толкова и благодатна. Тя просто забравя старите истории. Погребва ги, за да ги възкресят не един и двама други автори след векове. Умъртвява ги в забрава, за да се преродят с нова сила. Така те могат да бъдат разказвани отново и отново. Да бъдат украсявани, променяни, обръщани, отричани и препотвърждавани. Да минат за съвсем различни, макар в основата им да стои само един - извечен, досадно устойчив мотив.

Онзи за любовта и омразата, за раздялата и съюза, който е толкова стар и преразказван, че е по-разпространен и от гравитацията.

Каквото и да пишем – винаги става дума за любов. Дори когато говорим за политика. Изтъркваме се и като производители, и като потребители на истории, а в крайна сметка – безспир въртим въображението си по една и съща лента. Като онези за багаж по летищата, без това да пречи на никого. Може би защото всеки – винаги обича някого. Без значение дали това са просто хормони, феромони и обяснима химия.

Хората ще продължат да се обичат, дори структурната формула на любовта да се разкрие до последното неизвестно. Дори да бъде изучавана в училище и да се приготвя по рецепта в епруветки. Всяка банална, сладникава, сълзлива и сапунена история е орисана на грандиозен успех и ще се продава като топъл хляб, стига да се окаже достатъчно близка до някого. Да докосне този някой така че той да я преживее, разбере, изстрада и отпразнува. От първо лице и в трите основни времепространства – тя трябва да е актуална в настоящето, да го връща в личното му минало и да го отпраща към розовото бъдеще.

Лесно е, нали? Вбесяващо лесно даже!

Ще помня тези редове в следващите три години, в които чумата по Здрач няма да отшуми (все пак по план предстоят още две ленти). След това пък ви гарантирам, че госпожа Майър изненадващо ще бъде посетена от напусналата я засега муза и благородно ще допише петата част на Twilight, наречена Midnight Sun.

[„Среднощно слънце" преповтаря съдържанието на първата книга, но за разлика от нея разказът се води не от Бела, а от Едуард. Неговата гледна точка за забранената любов се оказва далеч по-... красноречива. За нещастие и по случайност обаче ръкописът на историята изтича в Интернет доста преди да е готов. Тогава, по думите на Майър, тя изгубва вдъхновение, публикува откъса на официалния си сайт и спира да пише. Басирам се, че след няколко години цифричка с около шест нули отзад ще я вдъхнови с пълна сила].

Написаното тук ще мъждука в паметта ми и двата пъти, в които извадя десетачка за премиерните билети. После още няколкото пъти, когато ще се заблъскам вкупом с вампирясали тийнейджъри, за да гледам същата серия ПАК. И пак и пак, докато свалям кофти DivX Rip-a от някой торент тракер. Както и когато се бръкна дълбоко за оригиналното DVD.

За съжаление знам, че ще го направя - въпреки написаното, а даже и заради него. Със сигурност така ще сторят и повечето заклети романтици, проклети самотници и даже щастливите двойки. Първите ще виждат в сагата мечтите си, вторите - неуспехите си, а третите - своето собствено повторено щастие.

Сега ми кажи - ти в коя група попадаш?

La vida es móvil…

2009-08-04T13:59:00.007+03:00

Всеки следващ път, когато стягам куфари, те ми изглеждат все по-тежки. Не знам на какво се дължи. През последната година нямам много ясна представа къде съм и защо изобщо постоянно пътувам. Докато търся НЕЩО по пътищата, макар да не знам какво, само си губя времето. А, освен време, не знам какво още съм изгубил.

Нали за да изгубиш каквото и да е, първо трябва да си го имал?! Да е било твое и да си го знаел. Аз, съвсем честно не знам какво толкова съм притежавал, дето вече да го няма. Приятели – далеч, но винаги на линия. Семейство – също на майната си, но и те на един бутон от мобилния. А аз продължавам да снова напред-назад, по света и у нас, и съм като роуминг в погранична зона. Колкото повече ходя, толкова повече не ми пука. Пътят е време за размисъл И все пак…

Все пак понякога, само понякога и всъщност почти никога не ми се тръгва. Макар на практика да няма защо да оставам където и да е. Макар нищо да не ме задържа никъде. Макар да обожавам километрите под себе си, пейзажът като кинолента и странната магия на придвижването. Пък и уж пътят значел развитие.

Ама не и ако пътуваш с вързани очи. Не и ако не знаеш къде отиваш. И не, особено ако се съмняваш дали всъщност не си тръгнал да вървиш устремено… назад. Не и ако не успяваш да усетиш посоката на силата, която те движи – дали към развитие или към застой.

С такива скакалци в главата тръгвам отново на път. Пак. Към нещо колкото ново и различно, толкова старо и познато. Но, при всички случаи – добро. Вместо да пиша това, сега трябваше да опаковам дрехи в раницата на дивана отляво и сака на пода до мен. Не ми се започва. Още стоя и мисля какво не бива да забравям тук, освен багажа си. Не се сещам къде може да съм си сложил настроението и оптимизма. Тук някъде са и трябва да ги потърся.

Преди това исках да пожелая на всички, които пътуват, да стигнат където, когато и както желае сърцето им. На практика всички пътуваме. Всеки ден и всеки миг. Кретаме, бавим се, вървим, бързаме, бягаме и тичаме без дъх нанякъде. От някого или към него. Препускаме винаги, гонени от страх или преследвайки мечтите си. Но все се движим – уж с цел, а все напосоки.

Системни (август)

2009-08-03T13:40:00.006+03:00

По ирония на съдбата -- вчера писах, че отскоро можете да коментирате всички материали в Българския сайт за филми и анимация Filmche.net.

Оказа се обаче, че в Лимонадената фабрика от няколко месеца коментарният модул не е работел. Най-вероятната причина е несъвместимост с настоящия шаблон. Вградената под всяка публикация форма за оставяне на отзиви не се е визуализирала, въпреки че е включена. Така и не пожела да застава под всеки текст в самата му страница. Проблемът е съществувал няколко месеца

И макар че отново се предадох в неравната битка срещу HTML кода - вече отново можете да пишете коментари. Това обаче ще става в отделен изкачащ прозорец (pop-up).

Затова при първо писане може да се наложи да разрешите изкачащите прозорци за този блог. Най-вероятно при първи опит браузърът ви ще блокира появилата се форма за коментар и ще попита дали да я визуализира. За да пишете, трябва да я разрешите. Това става елементарно - като кликнете на появилата се информационна лента в горната част на работния екран и изберете "Разреши".

Заради гореспоменатите проблеми с шаблона се наложи и да рестартирам новата анкета. Ще се радвам на мненията Ви, които ВЕЧЕ можете да публикувате.

Също така - използвах повода да заменя популярната курабийка с късмет. От няколко дни джаджата не работеше заради проблем на разработчиците й. Вместо това вече с всяко посещение можете да си теглите все по-известните у нас късмети на Webreality. Те са на български и са любима притурка на невероятно много родни блогъри. С това приложение започва денят и на доста от българите във Фейсбук.

Много благодаря на Биляна Карадалиева за сигнала. Една бира от мен.

И да пишете! ((:

Хайтек-холизъм

2009-07-28T15:53:00.014+03:00

След триседмични мъки –- най-накрая отново имам интернет у дома и ползвам стария си настолен компютър. Сякаш не беше достатъчно, че преди 2 месеца дънната платка на лаптопа ми предаде богу дух. Не стига, че това се случи 4 дни след като изтече гаранционния срок и не успях да прежаля 500 лв. за поправка. Не стига, че писах курсовите си работи по затънтени залички, където хлапета в интервал 8-48 истерясваха по Фифа и Уаркрафт. Не стига, че дори един мейл не можех да пратя като хората... А когато най-после, след 2 месеца успях да се прибера у дома – трябваше да чакам 3 седмици да ме закачат. И това при условие, че връзката вече веднъж бе изградена.

Всичко обаче лека полека взе да се нарежда. Ако се задържи така – до края на август ще съм се сдобил с нов нетбук. И вече няма да се чувствам сякаш са ми отрязали пръстите, а единия ми тестис отгризнат погрешка. Не знам дали сте се замисляли сериозно колко сме зависими от живота си онлайн и въобще от виртуалния си свят. Електронната поща, чатовете, Фейсбук, Майспейс, Блогър, сайтовете за запознанства (в които опознаваш преди всичко себе си)... И, разбира се, любимият чичо на всички – Гугъл. Вярвате или не – през последните два месеца всички тези неща ми се струваха лукс. А бях свикнал (и бързо ще свикна отново) да ги приемам за даденост. Липсваше ми дори BGmaps. Особено в случаите, когато загубеният провинциалист в мое лице наистина се изгуби „у Софията”.

За първи път от доста време днес денят ми започна по нормалния за мен начин. Събудих се, включих компютъра с палеца на левия си крак, небрежно сритвайки кутията, измих си зъбите, направих си кафе. Прегледах новините, слушах малко музика, нападнаха ме 200 човека онлайн, с които не се бяхме засичали. Обнових Twitter и най-накрая реших да се боря с новия дизайн на Скайпа. Проверих сметката за ток онлайн, гласувах в Свежо за един страхотен пътепис. Разгледах любимия си сайт за филми и надзърнах какво вълнува дружките във Фейсбук.

Чак тогава влязох тук, в Лимонадената фабрика, и се ужасих от колко време не съм писал. Последния ми пост е от средата на стажа ми в „Новинар” – баш портокалът на портокалите, който, да си призная, мааалко ми липсва. Та като цъкнах и се сетих, че преди сума време трябваше да разгледаме резултатите от отдавна приключилата анкета. На 2 май ви попитах (от скука и любопитство) дали си пеете в банята. Допитването беше активно повече от месец, за който събра твърде скромните 52 гласа.

Ето какво показа вотът ви:
Само четирима от вас не извисяват глас под душа просто защото ги е срам. Не че има от какво, но…
Други петима обаче ползват стабилния довод, че не го правят просто защото не обичат да пеят.
Шестима смело, но анонимно доверяват, че се въздържат, защото след това имат срещи с органите на реда.
Също петима смелчаци преминават долната граница на положителните отговори и споделят, че си пеят в банята, защото само там никой не им се кара.
Цели 12 от вас пък дълбоко вярват в себе си и упорито продължават мокрите соло концерти, убедени, че стават все по-добри.
И, естествено, най-много (20) от всички анкетирани отговарят утвърдително, защото (като мен) си пеят абсолютно навсякъде.

Много ми се искаше това шеговито и все пак сериозно проучване да добие по-големи мащаби. Попречи му обаче главно моето безкомпютрие. Не мога да скрия колко ми е кеф, че 38% от вас смятат непрестанното пеене за жизнено необходимо. То освобождава душата, а ритъмът я кара да се раздвижи. Това последното май беше от някаква реклама, но не помня коя.

Сега, когато отново съм вързан в глобалното село, ми се иска да ви попитам още нещо. Този път малко по-сериозно, на фона на болезнено осъзнатата ми компютърна зависимост. Сега ви питам (с надежда скоро да обобщя):

Хайтекхолици ли сте?

Тоест – дали когато останете без връзка с Интернет чувствате нещо средно между абстинентен глад, ритник в топките и ампутация на крак без упойка. Този път ще се радвам не само да попълните анкетата с два клика, но и да оставите коментар тук отдолу. За да знам, че наистина не съм сам сред анонимни хайтекхолици.
…
– Здравейте! Аз съм Рошо и съм хайтекхолик.
– Здравей, Рошо!
…

R.I.P. Michael!

2009-06-26T08:13:00.005+03:00

This is it! The man in the mirror is dead. Speechless to tell what a great soul you were.

Вместо Сънчо – парламентарен телешоп

2009-06-25T15:34:00.009+03:00

Ако продадете гласа си за по-малко от 20 кинта, значи са ви прецакали

През последните два месеца телевизиите и радиостанциите системно ми продухват главата с разни шарени клипчета. К’во да правят, длъжни са по закон да рекламират политиката. Уж за да ми представят алтернативите, че да знам какво да правя в тъмната стаичка. Да не мислите, че това за пари се върши?! Глупости, ограмотителна е целта.

Та гледам си аз, повтарят ми, че купуването и продаването на гласове било престъпление. И даже взех да я сънувам тая мантра. Получавам си я за закуска, за обяд, за вечеря. Между храненията, преди кафето, вместо секс и като приказка за лека нощ. Сънчо, макар и с нова триизмерна шапка, вече е демоде. Вместо него вървежни станаха разни чичковци и лелки, които разказват по-фантастични приказки. На червен, на син, на жълт и пъстроцветен фон те нареждат колко много чудеса са направили и как, ако само още малко им повярвам, ще заживея като Алиса. В страната на чудесата – хубава, ама измислена.

И все пак си мисля, че е нормално Педя човек Лакът брада да си има политически заместници. Не за нещо, а защото пак приказките учат за късите крака на лъжата. Окостюмените сладкодумци с политически страсти нямат по-подходящ еквивалент от мъничкото човече. Все пак не могат да са Гъливерци – ще са твърде дълги и няма да им се отдава лъжетворенето. Същевременно като ги гледаш поотделно – само дребосъци насреща ти.

И докато още съм принуден да гледам кратки театрални етюди в праймтайма, открих една универсална истина. Ама така случайно я намерих, както става винаги с великите открития: Купуването и продаването на гласове всъщност е… забавление. Кеф за мазохисти, които на всеки вот си осигуряват хронична болка и терор за 4 години напред. Кеф и за поредните садистични народни, повтарям – народни представители, които дерат кожи на килограм за удоволствие. Дерат ги и ги осребряват по банките – без камшици и без кръв, но пак с дълбоки белези.

Най-често употребяваната фраза в политическите реклами прекрасно се връзва със звуковите сигнали преди всеки агитационен блок. Приповдигнатата мелодийка в началото натрапчиво ми напомня за началото на първите масирани реклами по БНТ. Тогава, преди ерата на космодиск и на д-р Ливайн, когато лидер на телефонното пазаруване още беше само WS Teleshop. С тази разлика, че търговията не се извършва по телевизията, а е амбулантна. Сигналите са почти идентични, както и зрелостта на таргет групата. Само чичо Хорст Фукс и Станислав Пищалов, които обичат да пият кафе по три пъти на ден и хвалят кухненския чопър още не се се намърдали в политиката.

А е добър вариант за попълване на листи по звезден статус и аналогия с Азис и Елза Парини като популярни екскандидати. Появили се като потвърждение, че въобще не е нужно да разбираш от политика, за да участваш в нея. Просто трябва да изглеждаш шаренко и да приказваш сладкодумно. Също като Сънчо, който иде от горица не защото там живее, а защото от гората е хванат.

Ромите вече не се лъжат по евтина скара

2009-06-25T15:10:00.004+03:00

За неграмотните обаче изборите още значат хапване, пийване и купон на аванта

~ целият текст в НОВИНАР ~

От време на време някои политически партии у нас се сещат за съществуването и на малцинствени групи. Обикновено това става покрай изборите. В седмицата, белязана от поредните протести, екип на „Новинар” се разходи до столичния квартал „Факултета”. Идеята бе да проверим купуват ли вотове, продават ли ги и въобще как върви търговията с гласове тази година.

Първото нещо, което прави впечатление на влизане във „Факултета”, е, че има новоасфалтиран път. Канализация още няма, но поне централната улица вече не е кално речно корито. Отправяме се директно към кварталното кафене зад училището. Там би трябвало да е мястото, където се събират жителите с активна гражданска позиция. Ромите, които ни посрещнаха, се оказаха доста разговорливи. Вярно, някои не пожелаха да коментират изборите, но пък други го направиха с охота. Поговорихме си със Славка Асенова и Петър Димитров за това какви са проблемите на хората от квартала. Както обикновено, стигнахме до вечните им болежки покрай изолацията, безработицата и бедността.

„Разправят по вестниците, че идвали от партиите и ви карали да гласувате – почвам малко отдалеч – вярно ли е? Тук веднага се намесва 28-годишният Ангел Методиев. По-късно разбирам, че той работи за ромската организация "Романи Бахт". Убеждава ме, че няма търговия. Аз обаче упорствам. Тогава Ачо ми обяснява как подкупването на ромите вървяло, но преди десетина години. Кебапчетата и кюфтетата вече не били масови стимуланти на избирателна активност.

Някои от „простите хора” все пак продължавали да свързват думата „избори” с безплатната почерпка, шумния концерт и дребните пари. Точно те гласували по нареждане, просто защото не разбирали, че е нередно. Преди евровота обаче нямало обиколки – нито от агитатори, нито от купувачи. Питам защо и получавам по-честен отговор, отколкото очаквах: може би защото постоянно обикаляли патрулки и репортери.

Забавно е, че пак с пъдари ни приравниха, но пък това е част от работата. Действително колегите от електронните медии показаха пустата избирателна секция в контраст с ентусиазма на студентите. Остават обаче да висят два въпроса: партиите ли нямаха интерес към подсигурен малцинствен електорат или циганите наистина взеха, че се обезвериха? Ако е първото – не е проблем. Само че ако дори неграмотните у нас вече не щат да гласуват, а „умните” отказват в знак на протест – кой остава? Новият модел „фирмено” гласуване под зоркото око на шефа? Бюлетина или безработица – това сякаш е по-голям стимул от петдесетолевката.

Въпреки всичко – Славка и Петър пак дали вота си, „за да им се подобри животът”. Явно наистина чакат промяната отвън. Нещо различно за "Факултета" да дойде не от БГ парламента, а от този на ЕС. Разказват ми още, че ромите спрели да гласуват, защото се чувствали предадени. Както си говорим за доверие, стигаме и до Цв... ~ целият текст в НОВИНАР ~

Баби vs. Внуци

2009-06-08T13:58:00.005+03:00

Още един вот мина. Не че и той не беше наказателен, но поне остана отчетливо концентриран. Резултатите са ясни. Не от днес, не от вчера, а поне от няколко месеца. Да не кажа година, че вижте какво стана с Лещански. Естествено, с тази разлика между нас, че моите прогнози все пак се сбъднаха, Нищо не разтресе Хасково по Великден и това роди скандал. Но когато вчера нищо не разтресе и (евро)парламента – нямаше изненадани. Изненадваща беше само пробудената избирателна активност. Нетрадиционно висока не само у нас, ами и в половин Европа. Дали пробудена, или подкупена – уж ДАНС и прокуратурата ще доказват. Тепърва.

Иначе изборният туризъм и гласуването под строй отново дадоха желания резултат – не много челна, и все пак трета, позиция в класирането. Първите две места за ГЕРБ и БСП бяха предопределени. Те са факт, благодарение на добре дресираната вътрешноелекторална опозиция. От една страна – учещите, работещи и социалноангажирани млади хора, дали вота си за Бойко като единствено приемлива алтернатива на Столетницата. От друга – социалистическата партия, имаща твърд, пожизнен и пенсиониран електорат. Такъв, който все още вярва в братската дружба и равенството за всички. За всеки е ясно, че междупартийната битка въобще не се печели заради идеи, платформи, кадърност и постижения. Тя зависи основно от поколенческия превес. Тоест – кой ще стане по-рано: бабата или внучето. Кой ще удържи повече пред избирателната секция, преди да се откаже или да повикат линейка. Вчерашните, а и следващите избори, бяха битка на генерациите. И младите гласуваха не толкова заради светлото евробъдеще, колкото за да неутрализират гласа на старите. За да изравнят везната, от другата страна на която седи собственият им старец през поколение. Защото в този сблъсък със сигурност не се биха гласовете на майки и деца. Противници отново бяха внуците и бабите. Две партии изправиха кръв срещу кръвта. Не за пръв път. Но родителските тела, както често се случва и във възпитателния процес, останаха някак встрани. Те или въобще не отидоха до урните, или пръснаха гласовете си извън основния двубой. Пасивността на средищното поколение не е трудна за диагностика. Очевидно хората, живели през соца и изнесли на гърба си прехода, абдикираха от гражданската си позиция. Или пък въобще никой не ги научи да имат такава. По презумпцията, че всички изборни резултати са предрешени, непроменими и неподвластни на редовия човек.

Въпреки това – избирателната активност остана учудващо висока. Тя запуши устата на онези социолози, които по навик убедено твърдяха колко е ниска. С данни от 15, съобщени в 17 и оборени в 19 часа, в крайна сметка България гласува по-усилено. С цели 10 пункта разлика от миналия път. Внуците се събудиха. Още по-показателното: Неестествено ниска беше и покупко-продажбената дейност във Факултета. Столичният квартал, който по избори се слави с най-пазарно ориентиран електорат, вчера остана странно тих и спокоен. Колегите от медиите не успяха да повярват, че секциите този път останаха сравнително празни. То не е и за вярване. Освен ако този път някой не е платил на братята да НЕ гласуват. Което ще е нова мода, патент на евроизборите и доста хитър ход за преразпределяне на въздържали се гласимащи. Нека не давам идеи.

Има и още нещо интересно. Цялостното възприемане на вчерашния евровот. Медиите и властта упорито наложиха схващането, че той всъщност е генерална репетиция за парламентарните избори след по-малко от месец. На снощните пресконференции фрапантно ясно стана следното: Нито хората гласуваха преференциално, мажоритарно за евродепутати, нито пък партиите имаха това за цел. С голямото изключение, разбира се на НДСВ, чиито ракетен носител бе личността Меглена Кунева. Във всички останали случаи бе гласувано за партии, партийни лидери, но не и заради водача на листата. На пресконференцията на ГЕРБ всички журналистически въпроси бяха зададени не към Румяна Желева, която ще предвожда другите четирима гербери в Брюксел, а към кмета на София. По подобен начин премина и пресконференцията на Движението за права и свободи – с внимание, концентрирано към лидера. За капак – питанията гравитираха основно около следващото национално, отколкото около текущото еврогласуване. И някак, само леко, се настани впечатлението, че и политическите формации, и медиите анализират резултатите от 7 юни като пробация. Европобедителят без малко да бъде ръкоположен и за новия премиер. А такава сметка без кръчмар, колкото и реална да изглежда, може да се окаже лош ход. Все си мисля, че активният избирател не ще да му слагат тигана, преди да е уловил рибата.

След 24 часа коментари обаче, няма как да не се замислиш – ами ако е вярно? Ако е – честита нова тройна коалиция с двама различни членове. Ако пък ще са други резултатите – жална ни майка разноцентристка. По-пъстро ще е от шарена сол. И няма да ухае на хубаво.

България не ще да чува

2009-06-02T13:57:00.005+03:00

Транспортните неволи на делника не носят само негативи. Те понякога дават и нещо много ценно – колкото теми, толкова и време за мислене в задръстванията. Ден за размисъл преди евровота може да няма, но по пътищата остават много часове за това.

По тях и цели животи остават, във всеки смисъл, ама това е съвсем друга тема.
С тази встъпителна щедрословност всъщност исках да кажа едно. Че докато се вози, човек вижда и чува неща, от които може да си направи безценни изводи. Такива, за каквито не трябват социолози, нито психолози. Те се тълкуват лесно, без намеса на специалисти.

На иначе светлия за народа ни 24 май настроението из града е обичайно празнично. В автобуса ми се качва смръщена леля с вирната глава, и затъмнени очила над киселата физиономия. Намира си място сред баби и внучета, щастливо веещи хартиен трикольор. Старата генерация плува и оцелява в неспирен поток от детски въпроси. Ама кой бил Кирил, пък кой е Методи, те двамата ли са братя или има и трети… Отвсякъде мила и много, много патриотична картинка.

В нейно допълнение в другия край се водят оживени разговори между прародителките за това как се празнувало едно време, как и днес обаче било хубаво. Други пътници смятат за далеч по-важно да обсъдят промяната в движението, хубавото време и световната криза.

В колоритния пейзаж разнородно бърборене навъсената леля никак не се вписваше. Може би затова удържа само пет минути и вдигна лют скандал. Дълбоко засегната, че допреди секунда никой не я забелязваше, дамата започна да крещи на хората да млъкнат. Настоявала за тишина.

Не искала повече да слуша никого,
а всички говорели. Боляла я главата и, разбирате ли, не била длъжна да търпи. Развитието нататък няма да коментирам.

Дни по-рано. Майска жега, уморени пътници и все пак – много диалози. Кротка женица на средна възраст стои до младо момиче. Девойката провежда наистина продължителен, но много нормален разговор по мобилния си телефон. Говори толкова тихо, че никой не разбира. Не и докато съседката й не избухва в спонтанен нравствено-културен пристъп. Момичето трябвало вече да приключва с разговора. Не било възпитано да се говори толкова дълго, докато си в автобус.

И тази дама не желаела повече да слуша.
Отприщеният скандал продължи още по-дълго и се опростачи до затъпяване. Стигна се до образователния ценз на девойката и неспособността на семейството да я възпита адекватно.

Не частният случай обаче е проблем.
Съществената болка е друга. Ако ползващите масовия транспорт граждани са същите онези, предмет на осреднената статистика – много лошо. Излиза, че обикновеният, работещ от 9 до 6 българин вече не желае да му се говори.

Той не иска да чува.
Не иска да бъде занимаван с темите на другите. Не желае околните да му навират под носа собственото си добро настроение. Да го тровят с оптимизма и щастието си. Как смеят да го отвличат от личната му отвратителна реалност.

Българинът не ще да чува. Никого.
Затова, дори на преклонна възраст, предпочита да затапи слуха си я с портативно радио, я с дълбока плътна шапка. Под която да скрие ушите си, лицето и цялата си глава. Под която, ако е възможно, да изчезне. Да се слее със седалката до следващата си спирка или, ако е прав, да увисне като пресен суджук до изсъхване.

Щом въобще не държим да се изслушваме – във въздуха остават да тежат кофти въпроси. И тях никой няма намерение да чуе, камо ли да им отговаря. Къде забутахме диалогичния принцип на демокрацията, според който мнозинството определя своя ред? И нужно ли е всички да мълчим, за да щадим нервите на масата? Трябва ли дотолкова да се лумпенизираме, че да роптаем срещу всичко хубаво?

Сякаш наистина е по-лесно да си стоим в батака и да мрънкаме колко ни е зле. Макар че напоследък хората дори с мрънкането май са спрели. Твърде е шумно вече да се говори. Глухата тишина на общественото упадане се нарушава само от чалгата, която слуша шофьорът. От твърдия метъл през слушалките на изцухлен тийнейджър. И от разнородните сигнали на някой мобилен телефон, по който не бива (щото не е възпитано) да се говори твърде дълго.

Изобщо говоренето сякаш остава свойствено само на анонимните.
Онези, които стават в 7, само заради мисълта да напсуват Милен и да разсмеят Лора. Същите, дето помагат на Бареков всяка сутрин да си има новина и само словоблудстват. Срещу правителството, което сами са избрали. Срещу липсата на закони, които и да има – не спазват. Срещу газовата, световната, междупланетарната и интергалактическата криза.

Най-болезнена, съществена и важна обаче остава кризата на средната възраст. Само дето у нас тя май е криза на всички възрасти. И оглушаваме от малки, защото не понасяме слуха си. За глухите – в петък.

За българите – никога.

Idol-ът на леля Стефка от четвъртия

2009-05-02T12:30:00.002+03:00

Онзи ден, докато се мотах в банята и безразсъдно хабях водни ресурси, ми хрумна да ви питам нещо. Понеже аз някак си (за ужас на обкръжението) не спирам да припявам по слух – реших да направя малко проучване.

Признайте си:
Пеете ли си в банята?

В края на месеца ще обсъдим резултатите. Дано само съм здрав дотогава, защото освен да фалшивея, напоследък имам навика и да се пребивам под душа. С последствия и шевове, както някои помнят…

Сега на въпроса - горе в дясно.

Кръстът – под блузата. Забрадката – вкъщи

2009-04-23T10:50:00.002+03:00

Образователният проектозакон пак отлежава. Комай до Деня на Страшния съд

„Блажени сте вие, когато ви похулят
и изгонят, и кажат против вас лъжовно
каква и да е лоша дума заради Мене”.

Евангелските блаженства
(Мат. 5:3)

В лето 2009-то Българската православна църква взе че възкръсна. При това – малко преди Христа. Събуди се ей така – от мъртвите! Няколко дни оставаха до Страстната седмица, когато родното духовенство се зае да реди молитви за българското образование. А заедно с молитвите тръгна и да кълне – този път просветния министър. Причина за това стана заложеният още преди две години Закон за училищното образование и предучилищната подготовка.

Родното духовенство запали тамяна и хукна да гони Дявола, без дори да помръдне погледа си малко по-далеч от носа. Проблем от екзистенциален характер за поповете се оказаха цели две редчета в проектотекста. Те успяха да събудят у Църквата чувство не толкова за служебен и национален, колкото за патриотичен и верски дълг. Макар че аз лично, като мръсен неверник и низвергнат атеист, не можах да разбера кой от двата ни Синода се възмути. Не това е важното. Вярата сплотява – нищо, че стълбът й го удари гръм, та се разцепи.

Внезапен и остър православен зъбобол се зароди в глава седемнадесета „Деца и ученици”. Проблемна точка на грехопадение в Чл. 161 гласи:

„(3) Ученикът има следните задължения:

6. да не носи религиозни символи, които по агресивен и натрапващ се начин демонстрират религиозните му предпочитания;”

Всеки здравомислещ, нефанатизиран индивид (независимо дали е кръстен, или ще гори в Ада) би прозрял в горния цитат един доста смел правен опит. Законов регламент, с чието налагане държавата би могла най-сетне да упражни липсващ към момента контрол. Да вкара в обозрими и разумни представи инак тъй далече ширналото се понятие „верска и етническа толерантност”. Казано по-простичко – с конкретния текст законодателят цели да ограничи изтъкването на каквато и да е общностна принадлежност. По този повод се наложи министърът на образованието Даниел Вълчев няколкократно да напомня,че българското училище отдавна и все още е светско, а не религиозно. „Религията е въпрос на съвестта на човека, на семейна среда, на традиции и култура. И ако човек иска да стане съпричастен към един или друг религиозен култ, той трябва да направи това по собствено желание", бе казал Вълчев още през 2007 г.

Каза го, когато създаде Обществен съвет за изготвяне на съвременна концепция за обучението по религия. Този съвет, по спомени и според историята, излезе ялов. Нищо не роди. Миналата година сам Светият синод разкритикува идеята религията да е задължителна отрано, веднъж седмично. В пълен противовес с досегашната позиция на църковната институция се оказаха тазгодишните изявления на сливенският свещеноиконом Силвестър Янакиев. Малко преди Великден, в писмо до сливенския митрополит Иоаникий, Янакиев поиска „министърът на образованието и науката Даниел Вълчев да бъде предаден на анатема от Светия Синод, ако не е член на църквата или да бъде отлъчен от църковно общение, ако е член на Българската православна църква”. По-нататък в писмото свещеникът обяснява и мотивите си за това искане като „продиктувани от последния му опит [на министъра] да унижи нашите деца, като ги застави да не носят своите кръстчета докато са в училище, да не са православни християни, докато се обучават, да не вярват в Бога, докато се обучават".

И всичко щеше да е много трогателно и много истинско. Някак така по християнски праведно и справедливо дори. Ако обаче същата тази Църква, представител на която е самоотверженият свещеноиконом можеше да заема ясна и категорична позиция. Нали уж не искахме в България да има селца като Рибново, Сърница и други незнайни? Нали не искахме ученици в български училища да стоят под забрадки и с потури в класните стаи? Не искахме. Но според отдавна утвърдена Църковна, и не само ортодоксална традиция Господната институция желае да приложи двойни стандарти. Иска хем да изчезнат фесовете, хем да останат кръстовете. А двойни стандарти не бива да има. Кофти е и не е християнско.

Не настояваха ли духовниците за контрол над вероизповеданията? Не търсеха ли начин за овладяване на етническите конфликти? И защо когато някой намери вариант, пък бил той и компромисен, поискаха да го анатемосат? Кръстът – под блузата, забрадката – вкъщи! Щом Бог е винаги и навсякъде, значи няма как да останем без него. „Забранено е учениците да носят религиозни символи. И по православно християнство и по ислям има индоктриниращо обучение. Те са свободно избираеми, но въпросът е дали училището трябва да способства за въвеждането във вярата или не. Аз мисля, че не трябва”, казва Даниел Вълчев и допълва: „Независимо дали проектът на закон бъде приет или не, докато аз съм министър, религиозни символи, които по натрапчив начин изразяват религиозни предпочитания, в училище няма да има”. [РАЗВИТИЕ...]

А проектът, между впрочем, не дочака приемане. И е много жалко, че втори мандат за Вълчев не се очертава. Едно трябва да му се признае на този със седенките – че, горкият, изнесе цялата образователна реформа на гърба си. Стовариха му се учителските стачки (глас в пустиня), зрелостни изпити (много шум за нищо) и още маса предизвикани промени. Все неща, които някой трябваше да свърши, че и да плати цената им. А също и да понесе помията на общественото недоволство.

…И министър Вълчев засурка срама и заслугите си като кръст към Голгота. Кръст, на който този път ще го разпнат не други, а гузните попове-неверници. Същите, които предадоха България не толкова с действия, колкото с престъпната си пасивност.

Само на едно се чудя. Като представител на партия от Тройната коалиция (или “Светата Троица”), Дани Вълчев има много общо с БСП. Предполага се, че трябва да другаруват в съдружие. Тогава не ми е ясно защо се бие тъпанът. Та нали същите свещеници, по немалко документални данни отпреди моето рождение, по християнски и партийно са се разбирали с червените? Къде останаха ентусиазмът и толерантността в удобното обслужване на Партията?

И лесно забравиха 60 години сън. И тъй се събудиха, сякаш никога не са заспивали. Дори почнаха да замерят с клетви. Не щем забрадки, ама се сетихме да си вардим кръстовете. Не защото така е правилно, а защото тъй трябва. Като сърби и боли едновременно, почваш да се чудиш – да чешеш ли, да плачеш ли?

Разпети петък мина, но друг се задава и министърът още е застрашен. Хич да не е – има време за поне още два-три скандала до края на мандата. Пръв и последен.

Бог да му е на помощ – който и да е той!

Наказателният вот само множи боклуците

2009-04-11T22:36:00.001+03:00

През последните месеци властта пак завоня. При това -задушливо и дори по-лошо от неизвозения столичен боклук. Последното сравнение следва да се приема съвсем буквално. Щото одушевените столични боклуци също не са малко, но пък е още по-трудно да бъдат извозени.

Докато Кметът с двойното „Б” гони Вълците от София – два милиона души се чудим от кое по-напред да се пазим: От мутиралите хлебарища, доволно инкубиращи в отвратително широк периметър?

От плъховете с котешки размери, които може да погалиш? Или от коферманите, които вече не се събират на глутници, а на цели колонии? Общо за тези три иначе така различни животински видове е тяхното средище. Естествено мутиралите животинки намериха общ източник на препитание, от който черпят ресурси. Това са онези места в отдалечените столични квартали, където кофите за смет системно се губят изпод неясен обем отпадъци. В подобна реалност се оказва, че обирът е най-приемливият инцидент, който бихме отнесли от улицата.

И понеже само боклуци са ми в главата – пак се замислих за предстоящите избори. За тях и Серго се присети тези дни. Не, не за изборите. За боклуците! През седмицата правителството обяви кризисно положение в София заради сметта.

Смърдящ пиар на управляващата партия? Едва ли. По-скоро – леко закъсняла грижа, по социалистически. Да не се разболяват гражданите, да не плъзнат зарази, че електоралното здраве е крехко, предвид долната граница. (Горната, така или иначе, е летална).

През това време Градоначалникът (дъ уан енд онли) обяснява, че в столицата едва ли не е чисто като в аптека. На такива мисли навеждат и употребените кондоми, довети до кварталните бордюрчета. Поне помиярите се забавляват да ги дърпат на ластик. Поне населението се пази – майната му на отрицателния прираст. За него се грижат само (малцинствените?!?!) социални групи, на които миризмата не пречи.

Опасявам се само за едно – че както парното щяло да поевтинее през лятото, и отпадъците може да се застоят до зимата. Хубавото е, че поне тогава няма да вони. Сигурно защото ще сме свикнали. Или защото, когато върху тях отново натрупа сняг, и него никой няма да разчисти.

А то в цялата ситуация няма нищо чак толкова необяснимо. В смисъла на старата приказка, че гарван гарвану око не вади – няма как да чакаме боклуците да се изметат. Сам сами – себе си! Кризисният щаб щял всеки ден да следи ситуацията в столицата. Пък ние, другари и другарки, освен да редуцираме количествата произведен боклук, трябва и да внимаваме какво изхвърляме.

Най-важното е да не запращаме в казана своя вот. Той не е за изхвърляне и все ще послужи за нещо. Ако го пуснем в правилния контейнер – ще бъде рециклиран и после ще се върне в наша полза. Метнем ли обаче бюлетината си произволно, само за да нокаутираме някого с нея – пак боклуци ще дойдат. И ще ни извозват нас още 4 години. Като ще се изхвърляме, винаги трябва да е с акъл в главата.

Ако и от него сме се отървали, тогава вече имаме проблем.

Пламък

2009-04-05T12:34:00.000+03:00

Знам, че Lil отдавна чакаше… _______________________________

Намерих пристан, и подслон, и покрив
- под него своя свят да приютя,
поисках те, от твойта жар се топлих,
даваше ми сили да горя.

И всеки път от тебе аз открадвах
искра, за да запаля своя ден.
И всяка нощ аз страдах и се радвах,
защото кратко имах те до мен.

Понякога така се получава -
пламъкът напуска своя дом.
Другаде сърца да сгрява,
други да предпазва от прелом.

Не искам да те пускам да си ходиш.
Почакай, стой - ще тръгна аз!
По-добре е друг да топлиш,
отколкото да спираш да гориш.

Аз само ще се грея отдалече,
жар ще правя с въглени от снощи,
друго някак не ми трябва вече -
щом Ти пламтиш със пламък мощен. _______________________________

До утре, до утре, до утре!...

2009-03-06T18:47:00.001+02:00

Превива циркът кръглия си гръб щом клоунът танцува неуморно, но външността, излята във калъп разпада се в тясната гримьорна.	Той пак е сам, говори без слова с предметите от своята окръжност. Бе писал някой нещо за това, че клоунът винаги е тъжен.
На масата е другото лице разтегнато от смях, наивно бяло, а истинското в двете му ръце пред матовото тройно огледало, а истинското в двете му ръце пред матовото тройно огледало.	Макар че не на всеки този свят безценното предимство е донесъл - изкуството да бъде вечно млад и през сълзи дори да бъде весел, изкуството да бъде вечно млад, и през сълзи дори да бъде весел.
Рефрен: Клоунът след чаша чай си тръгва, тръгва уморен изгубва се в прегръдката на мрака. Клоунът сега е пак съвсем, съвсем обикновен. До утре, до утре, до утре, до утре вечер в другия спектакъл! До утре, до утре, до утре, до утре вечер в другия спектакъл! Ла ла лей ла ла ла лей ла ла лей ла...	Рефрен: Клоунът след чаша чай си тръгва, тръгва уморен изгубва се в прегръдката на мрака. Клоунът сега е пак съвсем, съвсем обикновен. До утре, до утре, до утре, до утре вечер в другия спектакъл! До утре, до утре, до утре, до утре вечер в другия спектакъл! Ла ла лей ла ла ла лей ла ла лей ла...

Приказка за "Лека нощ"

2009-03-03T03:15:00.001+02:00

Това е история, която се канех да напиша от доста време.

Днес много разкази тръгват от чатовете. Този се роди от нещо недописано, недоизказано и недоказано. Три думи: „Когато Принцесите Пораснат…” слагаха началото на изречение, което всеки трябваше някак да довърши. Мразя недовършените неща. Затова и попитах: „Ама какво става, когато принцесите пораснат?” Отговориха ми, че зависело от мен…

_________________________________________________

Когато принцесите пораснат им остават много спомени. Когато пораснат – напускат светлите си замъци и виждат истинския свят. Онзи без слугите, без събуждане по обед и без закуската в 3. Без предварително готово кафе, подредена трапеза и без топли пухени пантофи точно пред леглото. Светът, реалният, без изгладени дрехи, изпрани след едно носене, и без пълна кухня, от която да свият нещо в просъница.

Не. Когато принцесите пораснат и напуснат светлите си замъци те виждат, че вън е малко по-страшно, отколкото са им разказвали. Че е страшно не само в тъмното, но и също когато е светло. Те разбират, че повече няма кой да ги пази и да се грижи за тях. Тогава оценяват, че липсвалото им внимание вероятно се е компенсирало от полаганите грижи. Защото, казват, че когато принцесите пораснели, те получавали внимание за сметка на обгрижването. Колкото и да е странно – макар от знатно потекло, една принцеса все пак не можела да има всичко. Не и накуп, едновременно.

Затова много принцеси били тъжни. Години наред те си спомняли изоставените си кралства, без да могат да преглътнат платената за свободата си цена. Те всъщност оставали с усещането, че само сменят оковите си, без да се отърват от тях. Че животът им е зле орисан и вътре, и отвъд стените на владенията им.

Когато принцесите пораснели, най-много им липсвали дворцовите шутове. Сигурно поради тази липса често те самите се превръщали в такива. Играели ролите си, въртели номерата си и били забавни някак наместо сълзи. Когато принцесите нямали достатъчно кураж да изплачат мъката си, те предпочитали да я изсмеят. Принцесите обаче, сами по себе си, не били никак забавни хора. Не и след като напуснели дворците си. Хуморът си връщали обратно само в случай, че отново навестят старите шутове зад вече оставените крепостни стени. Зад онази купчина залепени камънаци все още стояли искреното им щастие, автентичният им смях и добрите им обноски.

Когато принцесите пораснат – основният им проблем е, че всъщност не са искали да растат. Или поне, че са пораснали бързо. А това е първото нещо, за което никой не ги е питал. Поотрасналите принцеси (доколкото е вярна приказката) са като онези котки, които умират от любопитството си. В двореца принцесите си пазят престола, а излязат ли навън обикновено се побъркват. Тогава започват да стоят на два стола, претендирайки, че това е тронът им. Докато столовете не се раздалечат достатъчно, за да се намери седящият на земята.

Като всяка приказка – и тази има своята поука. Че когато принцесите пораснат, започват да се грижат сами за себе си. Без на някой да му пука дали са готови и дали, по случайност, нямат нужда от още малко… глезене.

Когато принцесите пораснат, те разбират, че всяка крепост е затвор, където и да се намира.

Когато принцесите пораснат… понякога им се иска да не са били принцеси, за да не помнят. За да не кътат спомена за това колко добре е било до вчера, от вътрешната страна на портата.

Защото, както казва Уилиям Блейк (и вероятно това важи не само за порасналите принцеси):

„Има познати неща и непознати неща. И между тях са само вратите”.

_________________________________________________

Нов музей на миговете

2009-02-21T15:54:00.001+02:00

Познавам Стефан Балеев може би от началото на 2007 г., когато едновременно започнахме работа за Показател. Най-точното, единственото нещо, което мога да кажа за него със сигурност е, че е адски добър фотограф. Личи си не по наградите, не по първите страници и не по интернет форумите. Вижда се в кадрите, които много от нас вече са разглеждали.

Тези дни се сетих да представя Стеф и на онези от вас, които все още не са го виждали в действие. Поводът бе едно скайп съобщение, съдържащо само интернет връзка. Ама от тези, които си заслужават цъкането. Оказа се – Балеев си направил сайт.

Фотогалерия,

която реших, че трябва да видят повече хора. На клик разстояние са събрани 41 любими фотоса, с малко информация за автора. Защо са само 41 – не става ясно, но нека не бъдем алчни. И толкова са достатъчни, за да разкрият завидния дар на колегата да лови секундите. Защото снимането не е само да натиснеш копчето навреме. Трябва също един специфичен усет, който не идва току така. Той не се придобива, но не е и просто подарен.

Спомням си колко се вълнуваше Стефан, докато чакаше да получи един обектив, който си бе поръчал. Подметките му скърцаха нервно по пода на редакцията, също като на пушач в абстиненция.

И тогава, преди доста много месеци, се зачудих що за дрога е фотографията. Като човек, който не знае нищо за снимането, освен че трябва да се натисне копчето, за мен остава само удоволствието от гледането. Но

какъв е вкусът на адреналина, докато бързаш да хванеш неуловимото

– ето това ще остане тайна. За мен и за много от вас. За нас, които не ловим кадри, остава утехата, че можем да им се радваме на още едно място в Мрежата.

http://www.baleev.hit.bg/

Да се радваме и да се чудим как ги правят.

Успех, Стеф! Ти си човекът!

------------------------------------------------------------------------------

п.с. Малко по-късно в Интернет се появи и личният блог на друга колежка – Дани Пенева. С нея ви запознах покрай октомврийския рожден ден-премиера на първата й, ръчно изработена стихосбирка. Така че се отбивайте и там редовно – за по едно Студено розово.

ЗДРАЧ: Влюбен до изгубване

2009-02-04T02:19:00.001+02:00

Прекрасна екранизация по първата книга от тетралогията Здрач/Twilight на Стефани Майър/Мейър (Stephenie Meyer). Препоръчвам на всички, които обичат любовните вампирски истории, наблягащи не на дивото, а на човешкото в това митично Зло.

Едноименният филм вече две седмици обикаля и родните кина. Иначе световната му премиера бе на 21 ноември миналата година.

Официална кино анотация:

Бела Суон (Кристън Стюарт) никога не е приличала на момичетата от нейното училище във Финикс, Аризона. Когато майка й Рене (Сара Кларк) се омъжва за втори път и се премества със съпруга си във Флорида, Бела решава да живее с баща си Чарли (Били Бърк) в малкото дъждовно градче Форкс.
Не очаква нещо да се промени, докато не среща тайнствения и невероятно красив Едуард Кълън (Робърт Патинсън). Той е различен от всички, които е срещала – интелигентен и духовит.
Бела и Едуард се впускат в страстна и различна от общоприетите норми връзка. Едуард може да бяга по- бързо от всеки леорпард, може да спре кола с голи ръце и не е се е променил от 1918 насам. И най – важното - той е вампир...

От четирите излезли книги, които завършват историята, ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ преведе и издаде първа част. От там планират да публикуват на български език и останалите три до края на 2009 година. Заглавията съответно са “New Moon”, “Eclipse” и “Breaking Dawn” (неофициално: „Новолуние”, „Затъмнение” и „Зазоряване”). Томовете се очакват съответно през март, август и ноември. Така че добри новини има и за филмовите маниаци, и за читателите-любители на жанра.

Ако обаче очаквате нещо в стила на Ан Райс, то поне лентата ще ви се стори… по-скоро развлекателна.

Колкото до книгата – купих си първата миналата седмица и вече със сигурност ще я прочета, след посещението в киното. В интернет форума на ЕГМОНТ отдавна се заформи доста обемна дискусия. Разгледайте я подробно, ако ви е любопитно. Интересен факт, изнесен там от офиса на издателството е, че с превода на тетралогията се занимава един единствен човек. При това – нов в компанията. А феновете знаем, че за издателството, което иначе обичам, работата с нови имена е рядкост. Затова пожелавам на Елка Виденова да успее с предизвикателството.

В тази връзка – човек от екипа споделя нещо много откровено във форума: „...Този път армия [от преводачи] няма да има…” Тук очевидно се прави отпратка към преводните варианти на многотомника „Хари Потър”. С неговото българизиране се занимаваха куп тандеми. В крайна сметка го завърши г-жа Емилия Масларова (не министърът, просто са сериозни адашки). И да ме прощава последната, но хич не успя да се справи по-добре от първата, която се нагърби с „Философският камък” – Мариана Мелнишка. Талант – не е за кой да е. Това, че всички поназнайваме английски съвсем не значи, че ни бива да превеждаме художествено.

И все пак – зачекнах „Хари Потър” връзката в съвсем друга насока. Става дума за появилите се смислови паралели между бестселър поредицата на Роулинг, и тази на Стефани Мейър. Както отбелязват и от българското издателство – приликите между двете фантастични истории се изчерпват с това, че са такива. Както и с факта, че имат рекордни продажби. Затова – нека потър-феновете спят спокойно. Нито текстът, нито филмът за любовта на вампирите са тръгнали да бият тези за магьосниците. Не и по различен от критерия за приходи.

Официален трейлър на филма "Здрач" - пръв от четири

Що се отнася до кинолентата – няма как да пропуснем, че тя има поне една допирна точка в повече с тази за Очилатия магьосник. Или поне с четвъртата киночаст – „Огненият бокал”. В нея поддържащата мъжка роля на Седрик Дигъри се изпълнява от актьора Робърт Патинсън. Сега същият русоляв младеж се превъплъщава във влюбения, относително млад вампир Едуард Кълън. За три години виждаме г-н Патинсън не само възмъжал, но и още по-убедителен в актьорската си игра. В отредената му главна роля ще го видим със сигурност поне още веднъж. Тази година ще се снима и втората серия по тетралогията. В Twilight 2: “New Moon”/„Здрач 2: Новолуние” Роб вероятно отново ще си партнира със своята екранна възлюбена Кристин Стюърт/Kristen Stewart. Дори в най-голямата онлайн база данни за филми www.imdb.com информация за младата актриса обаче липсва.

Въпреки ключовото й участие във вампирската история, нейното име отсъства дори от списъка със снимачния екип. Редакторите трябва да се засрамят, а госпожицата – да се обиди. Ето че и най-големият инфо източник за филми в Мрежата може да допуска сериозни пропуски.

Трябва да отбележа, че потребителската оценка за заглавието „Здрач” в популярния сайт е 6.1/10 при 36,710 гласувания. Не ми се ще да призная, но този рейтинг никак не е добър. Аз бих му дал поне седмица. Екранизацията не търпи шеметно сюжетно развитие, но пък си заслужава гледането заради качествената игра, операторското майсторство и напрегнатият саундтрак. Всичко това под режисурата на Кейтрин Хардуикъл, адаптираният сценарий на Мелиса Розенберг и, разбира се, оригиналният текст на Стефани Мейър.

Историята е подходяща и за по-млади тийнейджъри – няма течаща кръв, но я няма и Феята на зъбчетата. Филмът е доста добро уплътнение за два свободни часа. Ако предпочитате да четете – скоростта и времето са строго индивидуални величини.

Официален сайт на авторката

Официален сайт на филма

"Twilight" в IMDb.com

Лимонадената фабрика

На елхата Х-ъто

Да учиш ли, или да бачкаш?

За мишките и за приятелите

Аз в 6 песни и 22 минути

Катуница е българската Голгота

Не се усмихвай

Ела, тати, да умрем заедно!

Наръчник по алтернативна медицина: Синдром на чувствителността

Варицелата е лечима. Лекарство за чувствителността обаче няма.

Особената клетва да си българин

Да помогнем на Вальо!

! UPDATE ! Наистина помогнахме на Вальо. Родителите му вече НЕ събират средства за рехабилитация и лечение.

След няколко дни семейството заминава за Израел. Благодаря на всички, които трепнаха пред тази детска усмивка!

Удобството не може без практичност

Диагноза: (не)морален далтонизъм

Страхът е майка на жестокостта

Монтен

Притча за забравата и времето*

Мега БГ радио

Кулата на мълчанието*

„Под прикритие” по БНТ1? Може!

Софийският университет затваря?

Само тук. Промо на новия iPad2!

Венецианска приказка

Венеция, Италия…

Глад. За разум!

Хората са повече от спомени

Блоговете не са лични дневници

Рентген на лъжата

Университетът стои!

Съмва ли се в тъмното?

Отворено писмо

Личната драма на един злодей 3D

текстът във Filmche.net

HDSP: Пак куршуми по българското кино

текстът във Filmche.net

Традиции в досадата

Рум сервиз и телевизор-касичка? Къде тогава са компаньонките?

Къде продават търпение?

И ний сме дали нещо на страната си…

Пожълтелите страници учат Общината как да изкара „лесни” пари

Паркирал си като идиот!

Паркирал си… сайтът

Във Facebook …като идиот!

Кръв и зъбки

На вниманието на всички фанатични фенки на вампирските бози:

Street Dance е в повече от 3 измерения

Пиши три. Моля, г-н професор!

Джубокс: Доутри – У дома

Евробългарско лоби? Нямаме си!

Модерният номад – стопаджията

Новата културна MALLитва

Стъклен дом: Дайте му шанс

Кой кашля, д-р Нанев?

Blogger изненадват с новости

“Не ме забравяй”, забрави очакванията си

Да си поръчаш сън

Измий ги като пишкаш

Студентски град LIVE

Много са загубени. В превода

Haberler: новините на турски са право

…Докато Big Brother ви раздели!

Време вълшебно

По Коледа не стават много чудеса.

Желая ви незабравими празници!

Disney още помнят как!

Хуманяци, нападайте Планета 51!

Мое ревю за любимото Filmche.net

Изборът на Джейкъб в Здрача

преводен материал от Advocate.com

преводен материал от Advocate.com

Кой плати прехода?

Струва си, усмивката

Друг да го каже, та сам да се сетиш

Мелинг: Животът ми след Дъдли Дърсли

Актьорът от Потър филмите Хари Мелинг за отслабването и новата си театрална роля

Cassandra Jardine, telegraph.co.uk

Преводен материал. Източник: британският “Telegraph” онлайн

Какви бяхме, когато не бяхме риалити?

Варицелата е лечима.
Лекарство за чувствителността обаче няма.

! UPDATE !
Наистина помогнахме на Вальо.
Родителите му вече НЕ събират средства за рехабилитация и лечение.